— Скоро ще получа и някои документи, които могат да гръмнат по-силно и от двеста грама тротил. Въз основа на тези материали ще напиша съвсем мотивирана статия, която ще лиши от кабинети такива високопоставени началници и генерали, които не си сънувал.
— Таня, какво ти е? Какви са тези хвалби?
— Ама ти всичко си забравил. Не си го прочел, забравил си всичко, което толкова дълго обсъждахме. Също и за моята статия. Помниш само… само леглото… Боже, колко си бил глупав!
— Защо? Помня не само леглото… Завъртя ме работата. Канех се да прелистя твоя Васин. Обещавам още днес да се захвана с шедьовъра на твоя бъдещ мъж и начинаещ драскач. Да не е решил да подава оставка?
— Засега не е решил, но, изглежда, ще се наложи. Защото не може повече така… Той е честен човек. Надявам се, че разбираш…
— Щом смяташ, значи наистина е така. Извинявай, Таня, твоят бъдещ мъж не ме интересува особено, но ще прочета ръкописа. И на сватбата ви ще дойда, ако ме поканиш, разбира се.
— Александър Борисович, обръщам се към вас сериозно, като към следовател. В ръцете ви е много важен материал, а вие ми говорите за някаква си сватба. Няма да получите покана, ако веднага не прочетете материала! — И Татяна сърдито тръшна слушалката.
Няма какво да се лъжем. Жена ми Ирина замина за Рига от ревност, мисли, че ние с Татяна Холод въртим любов. Ох, ама между нас няма нищо! Чудо голямо, всичко на всичко два пъти… чукнах мацето, какво толкова?
Татяна Холод не беше обикновена журналистка от някакво си вестниче. Тя е главен редактор на „Нова Русия“ — един от първите наши независими вестници, появили се след пуча и закриването на партийните чудовища като „Правда“, „Съветска Русия“ и десетки подобни. Таня, колкото и да е странно, не искаше да става главен редактор, но както се казва, времето я направи. Тя усърдно пишеше хапливи и дръзки статии и не искаше да се превръща в чисто кабинетна ръководеща дама.
Нашето приятелство е отскоро. Различни издания вече ми бяха предлагали да пиша аналитични статии за ръста на престъпността в страната. Но ме съблазниха Татяна Холод и „Нова Русия“. Откровено казано, тлъстите им хонорари ме радваха. Пък и статийките ми се получаваха „горе-долу добре“, както ме хвалеха Татяна и нейните редактори. И Костя Меркулов ме насърчаваше: „Колкото повече истина научават хората, толкова по-бързо ще се освободят от лакейската си психика, която възпитаваше у тях комунистическата партия. Иначе няма смисъл да се говори за демокрация. При това стилът ти е добър, дори и аз се увличам по твоите служебни опуси…“
Така от известно време и аз започнах да пиша почти професионално, т.е. да получавам пари за статии, подписани с обикновения псевдоним „Борис Александров“.
Бил съм неведнъж в дома на Татяна. С часове седяхме на масата, редактирахме стла на статиите ми, размествахме фактите в материалите и честичко се заседавахме до късно. Виновен ли съм, че Татяна Холод се парфюмираше с френски парфюми? Когато късно през нощта се връщах у дома, Ирина, естествено, не спеше и ме чакаше. Тя с явно отвращение вдъхваше миризмата на чуждия й „журналистически“ парфюм, но не казваше нищо. Чак на другия ден започваше разговор какво искам повече — момче или момиче?
Отговарях, разбира се, че искам момче и питах „да не би…“ Но женичката ми хитро и тъжно се усмихваше и поклащаше глава отрицателно: „Няма да ти кажа. Сам ще видиш, когато дойде деветият месец…“
Но ето че жена ми замина за Рига. И съвестта ме мъчи! И има за какво! Естествено, никой не знаеше, че една вечер ние с Татяна Холод пак се бяхме заседели над ръкописа й, аз бях опиянен от нейния тръпчив и силен „Пуасон“. Сам не разбрах как ръката ми се оказа на коляното й и после всичко стана от само себе си, както през младежките години.
И още веднъж — в една късна вечер, завършвайки статията и изключвайки телефона, изведнъж се оказахме прегърнати върху широкото Танино легло.
И толкова! Седмица след този случай Татяна каза, че както усеща, полковник Васин се кани да й направи предложение. Тя отдавна му беше приятелка, а пък той дослужваше в Германия. Като помощник на командващия Западната група войски, Васин подготвяше юридическа обосновка за извеждането на нашите части от „нова“ Германия. След като нашите отношения станаха чисто делови и приятелски, Татяна неведнъж ми беше разказвала за него. Полковник Васин бил кристално честен офицер, но попаднал в такива лайна, оплел се в такава авантюра, че би могла да му струва и живота. Таня ми даде „Записките на полковник Васин“ с цел да ги анализирам — има ли в тях нещо достойно за вниманието на Московската градска прокуратура. Аз пък забравих да ги прелистя, а по-вероятно е подсъзнателно да не съм искал да ги прочета. Може би защото мъничко съм ревнувал този виден полковник с посребрени слепоочия, както ми го беше описала Татяна. Ревнувах своята „шефка“ в журналистиката. Пък и ръкописът дойде при мен наскоро след пуча, когато всичките ми мисли бяха заети все още с делата от Стария площад5.