Възможно е Самохин и убиецът на Селдин да са едно и също лице. Много е възможно, но въпреки експертизата все още не е доказано. Самохин е бил приятел със Селдин и затова е гостувал в апартамента му неведнъж преди убийството…
Стана ми весело от новините, пуснати в следствената ни касичка.
— Е, какво, тръгваме ли? Готови ли сте?
— Да, тръгваме — кимна Меркулов и ми подаде парченце хартия, прибрано в полиестерно пликче. — Виж и това…
Побиха ме тръпки, защото познах почерка на Татяна Холод. На листчето пишеше: … Той ще каже по телефона „Дрезден + гарата + № + кода Х911.“
Тя беше взела дипломатическото куфарче от гарата. Всъщност аз имах вече подобна версия и тя беше една от първите преди няколко дни…
Станах и върнах на Меркулов пликчето с бележката:
— Добре, ако това е всичко. Предлагам да не губим време.
След няколко минути вече летяхме към „Садовое кольцо“.
По пътя разказах на Меркулов и Грязнов за днешната ми среща с пенсионера Левченко на Ваганковското гробище. Те се съгласиха, че трябва да поогледаме тази неформална пенсионерска организация „Комунисти — напред“.
Стояхме пред заключената врата на Самохиновия апартамент. Докато Левин търсеше свидетели на улицата и във входа, Грязнов внимателно разглеждаше ключалката, която трябваше да отвори.
— Дали да не слезем долу у Селдини, докато не са дошли свидетелите? — предложих.
Меркулов се съгласи и без да изчакаме асансьора, се спуснахме надолу по аварийната стълба.
Стълбището беше много мръсно, въпреки престижността на сградата, макар и не толкова, колкото е по другите блокове. Стените бяха изписани от местните тийнейджъри с имената на разни състави, с черепи и мълнии и с циничните по своята откровеност надписи от типа на „Галя бута на всички!“
Изведнъж Меркулов спря и се наведе над едно бяло петно от блажна боя, разтекло се около парчетата от стъклено бурканче. Той изстърга втвърдилата се ципа, която веднага се разкъса и под нея се показа прясната повърхност на боята.
— Счупено е преди не повече от една седмица — отбеляза той и ние продължихме пътя си.
Спряхме пред вратата на семейство Селдини, която беше запечатана. Всичко беше наред, дори печатът не беше откъснат. Неизвестно защо Костя погледна към тавана. Аз машинално проследих погледа му и видях тъмно петно на лявата стена, малко по-горе от вратата.
Погледнах и другата стена. На дясната имаше също такъв тъмен отпечатък на същото ниво.
Меркулов се втренчи в мене с искрен и неприкрит интерес.
— Ти някога беше казал, че можеш да правиш шпагат.
Не го попитах защо и за какво, а се опитах да го направя.
От подметките на обувките ми до стената не достигаха около десет сантиметра.
— М-да, това типче е било по-едро от тебе — замислено каза Меркулов и добави, когато се изправих на крака: — Виж какво. Ти и Грязнов направете обиска, а на мене ми изпрати Олег с куфарчето му.
Изпратих Левин долу и останахме с Грязнов и двама старци — чистача и санитарния техник, които живееха на първия етаж в същия вход.
Тристайният апартамент с малко холче, в което беше живял Самохин, се оказа изключително занемарен и напомняше повече на склад за стари боклуци.
Двете стаи бяха претъпкани с някакви кашони със спортни стоки, с военни униформи, а в третата живееше стопанинът Самохин. Че това беше така, нямаше никакво съмнение. На стената, под нацисткото знаме, висяха портретите на Хитлер и на Самохин — остриган до голо и във военна униформа.
Наред със снимките на „изключителните“ хора бяха изложени немски щик и военен бинокъл. Така че нямаше нужда да се съмнявам в предпочитанията на господин Самохин.
След тричасов обиск освен нацистките атрибути, маскировъчна и парадна униформа успяхме да намерим и импрегнирана хартия със следи от оръжейна смазка и парцал с остатъци от бяла блажна боя. В бюрото му намерих книжка на името на Иван Митрофанович Селдин.
— Май че генералът в оставка е бил собственик и на този апартамент — казах на Слава, показвайки му книжката за наеми.
— Май че генерал Селдин е бил подозрителна личност — добави приятелят ми.