Малко след това дойдоха и Меркулов с Левин и от тях научихме, че по стените Костя е намерил следи от гумени подметки и същата онази блажна боя.
— В общи линии картинката е следната — направи равносметка Меркулов, щом се събрахме пак в колата. — Генералът е извикал при себе си онзи… Самохин. В шпионката на вратата е видял само него. Но не е могъл да види втория, който е висял над вратата, разкрачен в шпагат. Когато старецът е отворил вратата, вторият се е намъкнал след Самохин и е хвърлил на врата на генерала примка. След няколко секунди със старика е било свършено и младежите спокойно са си довършили работата. Между другото, съседите под апартамента на Селдин се оплакваха, че нощем някой се е разхождал обут из стаята…
Бях вкиснат! Да, бях сглупил при първоначалния оглед на апартамента и не го криех от никого.
Левин също седеше унил. Изглежда, че и той чувстваше вината си. Тогава съвсем повърхностно огледахме задния вход и разпитахме всичките съседи.
— Какво си се умърлушил? — весело ме попита Слава.
Махнах тъжно с ръка.
— Трябва да си доволен! Сега няма да се блъскаме като слепи котенца.
— Така е — подхвана Меркулов. — Обявявам благодарност на Олег Борисович Левин за оперативност при разследването. Дори само заради снимките на Самохин.
И той намигна на Олег.
Левин малко се поободри.
… Беше някъде след полунощ, когато се качихме в колата. Но въпреки протестите на Меркулов и Грязнов и недоволния вид на Левин аз настоях отново да се върнем на „Новокузнецка“. Исках да седнем за някой и друг час и пак да обсъдим версиите по убийството на Татяна Холод и Гусев. Между държавните стени някак по-бързо се мисли. Освен това липсва отпускащият домашен уют и бутилката алкохол в хладилника.
Заседавахме три часа.
Подробно изложих информацията за Шароев, преразказах разговора си с жената на Гусев — и в двата случая на хоризонта се явяваше Самохин. Създаваше се впечатлението, че някой старателно ни пробутва вече убития като виновник за всичко, което се беше случило. А пък той в края на краищата можеше да се окаже и невинен въпреки намерените компрометиращи го материали, говорещи за фашистките му увлечения.
Атентаторът самоубиец, „италианецът“, май също щеше да се окаже отвличаща маневра. Но аз не можех да повярвам, че Марио беше действал самостоятелно. Поръчителите на взрива се страхуваха от нещо. Просто го усещах интуитивно. Но от какво се бояха? Това трябваше да се изясни…
Всички се съгласиха, че трябва да разследваме версията, според която вместо документите Холод е получила от някого взривното устройство. Разказах им какво бях научил от ръкописа на полковник Васин.
Костя Меркулов ме погледна тъжно.
— Какво има, Константин Дмитриевич? Да не ти се спи? — прозявайки се, попитах аз.
— Пробутваш ни умряла работа, Александър Борисович — отговори ми той. — Не исках да ви казвам, но Шура Романова ми намекна, че от „службата“ много се интересуват от хода на следствието. Страхувам се шефът да не се предаде и момчетата от комитета да вземат делото при себе си, за да го прекратят. Шура направо ми каза, че работата върви натам… Ако причината за взрива не беше политическа, тогава вече е друга работа…
— Съгласен съм с Шура. Ако делото попадне при онези от „службите“, това ще означава стопроцентово прекъсване на следствието! — викнах аз.
— Умирам за сън — простена Грязнов.
Съставихме си план за действие през следващите дни и закрихме нощната оперативна.
Оставих Меркулов пред входа на блока му и категорично отказах да се кача горе на чашка утринен чай. Сбогувах се с Костя и откарах Грязнов и Левин по домовете им. В резултат ние някак незабелязано се отклонихме от маршрута и пристигнахме в Първи гараж на такситата, където все още процъфтяваше легалната нощна търговия с алкохол.
След това заседнахме у дома до сутринта. Ние с Грязнов в хор разказвахме на Олег за нашите отминали подвизи, пихме на няколко пъти брудершафт и се целувахме с бившия ми стажант. След това започнахме с Грязнов да се оплакваме, че старостта незабележимо, но стремително настъпва, но за щастие след нас, идва младото поколение от типа на Левин и то не е толкова калпаво.
А след това, както би казал чудесният ни сатирик Жванецки, отново „пихме“.
6.
При комунистите разбойници