— Добре. Ще се опитам да я прокарам във вестника, но и вие ми помогнете, Семьон Михайлович. Отговорете ми само на няколко въпроса. Кой ви посъветва да дойдете при мен на гробището? — изстрелях в упор въпроса си.
Левченко пак замига бързо-бързо и се облегна на гърба на фотьойла.
— Никой…
— Не. Струва ми се, че има някой влиятелен, възможно е този някой да е по-влиятелен и от президента… Сигурно има такъв. Не се съмнявам! — Реших малко да подсиля нещата и бях почти сигурен, че старецът налапа въдицата. — Този някой иска да насочи следствието по лъжлива следа и ви използва като пешка в играта си. Вас — лидера на такава солидна организация. — Реших да погъделичкам наполеоновските амбиции на стареца. Но изглежда, че той беше по-умен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Пък дори и на втори…
— Саша, що за глупост? Какво все дебнеш около мене? — усмихна се той.
— Искам да зная, толкова ли сте безстрашни, че даже Указа на президента от шести ноември за забраната на КПСС го нямате за нищо?
— Ние си имаме хор. Запомни го, Саша? Ха-ха-ха…
— „Славянска банка“ нищо ли не ви говори?
По лицето му премина лек, едва доловим трепет, но това вече говореше за много неща.
— За първи път чувам, Саша.
— Гусев беше председател на управителния й съвет. Може би той ви е финансирал?
— Може би. А може и комитетът — пак се усмихна старчето.
— Хората от бившето КГБ ли ви изпратиха да се срещнете с мен на гробището?
— Може и така да се каже — отчаяно въздъхна Левченко.
— Семьон Михайлович, сега пък вие ми говорите глупости. Дори се срамувам за вас. И искате да повярвам, че предавате другарите си от комитета? Искате да повярвам, че взривът е поръчан от хората на комитета?
— Ти нали си следовател и си длъжен на никого да не вярваш — захихика пак Левченко. — Е, това е, скъпи другарю. Не зная дали си наш, или не си. Но ще поживеем и ще видим — каза той, надигайки се от креслото. — Сега не ми е до тебе. Ще започне тайното гласуване за избора в координационния комитет. Така е по регламента. Поговорихме си и край — твърдо и категорично отсече той. — Можеш да запишеш в бележника си, че следите от мерцедеса водят до „Лубянка“!
— Добре. Ще проверим. Нещо говори ли ви името Марио? Той се представя за италианец.
— Аз не общувам с чужденци — отряза ме старецът.
От актовата зала вече звучеше по високоговорителите духов оркестър. Свиреха бодър марш. Старецът, без да се сбогува, забърза към залата.
Останах да седя в креслото, потънал в мрачни мисли. Дали са заповядали на стареца да ми подстави „Лубянка“? Ако е така, той отлично изпълни задачата си. Малко го интересува дали съм му повярвал или не.
Надигнах се и тръгнах към изхода. Едва бях направил няколко крачки, когато чух зад гърба си, че някой тича по килима. Исках да се обърна, защото помислих, че старецът е решил да ме върне, но не успях. Чух дрезгав фъфлещ глас и тутакси усетих как нещо много приличащо на дулото на пистолет болезнено се опря в гърба ми.
— Не мърдай. Без глуфости, приятел, цувас ли? Ръцицките горе! Бавно и зад глафата! Една ряфко двишение и си мъртъв!
Реших да не правя резки движения. По гърба ми запълзяха студени тръпки. Но не от страх. Не зная защо, но изведнъж реших, че е възкръснал оня безумец Марио и е решил да ме довърши, мушкайки ме в гърба с дръжката на сърпа. А с лудите, честно да си кажа, се обърквам и не зная как да действам. От една страна, човекът е болен, но от друга — какво има в главата на лудия, само той си знае.
Сложих ръцете си на тила и тръгнах напред.
— Не се о-оглездай! — чух аз и отново усетих болезнен удар в гърба. Исках поне с крайчеца на окото си да зърна кой е зад гърба ми.
Може би е някой от обкръжението на стареца? Някой, който за разлика от Семьон Михайлович вече окончателно е откачил?
Вървяхме по дългия коридор, приближавайки мястото, където седеше дежурната по етаж. Като ме видя с вдигнати ръце, тя остави романа си и с отворена уста започна бавно да се надига. Помъчих се с очи да й подскажа, че нещо зад гърба ми не е в ред.
Дежурната отстъпи назад, без да знае какво да прави. Реших да се забавя, спрях и попитах, без да се обръщам:
— Къде отиваме? Направо или вдясно по коридора?
— Давай напред. Отиваме в брезовата горицка — чу се отзад.
Но аз не мърдах, като се мъчех с очи да посоча на дежурната телефона. Най-после тя разбра какво се иска от нея и се хвърли към телефона.