— Назад! Ще те гръмна, курво! — закрещя онзи.
Дежурната замръзна на място и също вдигна ръце нагоре, като цялата трепереше.
— Защо в брезовата горичка? — попитах аз, готвейки се да се обърна, но нов удар с дулото охлади желанието ми.
— Ще прифета запофетта в ишпълнение… Нали те предупрештафах, це ще умреш!
— А кой ме е осъдил? Каква е тази саморазправа? — закрещях аз. — Искам адвокат! — раздвижвах въздуха с виковете си, защото нямах намерение да напускам Дома на ветераните. Трябваше да избера удобен момент, когато вниманието на палача ми е отвлечено. Май че онзи зад гърба ми се беше посмутил. В този миг ми светна пред очите. Разбрах кой беше зад мен! Оня луд, който в двора на Първи медицински институт ми крещеше: „Ти ще умреш!“ За да се убедя, направих няколко крачки напред — лудият неотстъпно ме следваше и когато се изравнихме с огледалото, което висеше на стената зад стола на дежурната, аз го погледнах.
Видях онова, което вече предполагах. Беше същият онзи луд, но сега без усмирителната си риза, а в прилично кожено яке. В гърба ми беше опрян „Макаров“.
Лицето на ненормалния изразяваше напрегната умствена работа.
— Не са ми казали за адфокат. Ас трябфа да те пречукам, но преди това да ми дадеш онофа, което си фзел…
Тъкмо да му възразя, че нищо не съм му взимал, когато чух наблизо гласа на стареца:
— Турецки, чакай!
Семьон Михайлович се сепна, когато видя пистолета, опрян на гърба ми.
— Не пречи! Мафай се, докато си жиф — каза лудият на стареца и отново ме ръгна в гърба.
Реших да не го дразня излишно и тръгнах напред, както ми заповядваше.
Не бяхме изминали и десет крачки, когато чух зад гърба си удар и звън. Обърнах се в същия миг и отскочих настрана. Нямаше изстрел. Беззъбата уста на лудия беше широко отворена, а очите му бяха опулени от учудване. Той се люшкаше насам-натам, а по главата и раменете му имаше парченца от порцелановата ваза, която преди това беше на пода. Левченко го беше цапардосал с нея.
По-нататък действах по рефлекс. Измъкнах своя пистолет и насочих дулото му в челото на ненормалния.
— Поиграхме си и стига! — казах аз, сграбчвайки с другата си ръка неговия пистолет. Но той не искаше да ми го даде и го дърпаше към себе си, опитвайки се да го насочи към мен. — Пускай, мърша такава! — изкрещях аз, но идиотът хвана с две ръце своя пистолет, наклони глава и натисна спусъка.
Изтрещя изстрел. Изскочилата гилза болезнено ме перна през ръката и лицето ми потъна в кръв. Лудият беше стрелял във врата си, малко под брадата, и рухна върху килима. Беше мъртъв.
— Благодаря за вазата.
Това бяха първите ми думи към Левченко, който се беше притиснал към стената на коридора.
— Няма за какво — автоматично ми отговори той. — Виж ти, камикадзе! — бавно каза старецът. — Мога да потвърдя, видях, че сам се застреля.
— Познавате ли го, Семьон Михайлович? — попитах, щом можах да си поема дъх. Бях уверен, че старецът дори не го е виждал. Както очаквах, по пръстите на лудия вместо кожа имаше кървящи рани от скорошно изгаряне.
Извадих носната си кърпа и започнах да бърша лицето си от кръвта.
— Пак ли — въздъхнах аз.
— Какво пак? — не разбра Левченко.
Към нас бързо идваха старци и бабички, привлечени от звука на изстрела.
— Казвам, че пак трябва да се вика милиция. Смешно, та чак тъжно ми става — пак трябва да давам показания, да обяснявам! Макар че и аз нищо не разбирам…
— Вече извиках милицията. Съобщих и в КГБ! — почти шепнешком каза дотичалата при нас дежурна.
7.
Лоши новини
През това време Олег Левин хапна сухоежбина в бюфета на прокуратурата и реши да изчезне към Казанската гара, където в 14:57 пристигаше влакът „Тихия Дон“, и да прибере колета, който изпращаше майка му.
Олег излезе на улицата и тръгна към спирката, но някой го повика. Някакъв мъж в старо лятно военно яке стоеше до старичко жигули с вдигнат капак и махаше на Левин с ръка. Отначало помисли, че човекът вика някого другиго и се огледа, но зад гърба му нямаше никой. Онзи дотича при него.
— Слушай, командире, трябва ми помощ — каза той умоляващо.
— Много бързам…
— Абе всички бързат! — плю ядосано „летецът“. — Ама че дяволски народ…
Олег се почувства неловко и започна да се колебае. Мъжът го усети: