— Докато спорим надълго и широко, аз ще те закарам, където искаш!
Левин бута около пет минути жигулито и след още пет те вече летяха по „Садовое кольцо“.
— Ти, такова, съдия ли си, какво си? Или прокурор? — поинтересува се мъжът.
— Какъв ти прокурор — с достойнство в гласа отговори Олег. — Засега съм обикновен следовател, пък по-нататък — ще видим.
— Работата ти е хубава и интересна — продължаваше онзи, — но сигурно е тежка, а?
И на това Левин отговори с достойнство, че работата му никак не е лека, но на него му харесва.
Когато колата се гмурна под моста, наближавайки трите гари, непознатият изведнъж попита:
— Да познаваш случайно Константин Дмитриевич Меркулов?
— Разбира се. И вие ли го познавате?
— Съвсем отблизо — отвърна шофьорът.
Колата спря срещу входа за метрото.
— Благодаря — каза Левин и слезе от автомобила.
— Аз ти благодаря, че ми помогна. Знам, че Меркулов сега не е в градската, а в републиканската прокуратура. Но често идва при вас. Та предай му, че банкерът беше ликвидиран не от крадци. Те и журналистката не са пипали. Разбра ли? Военните са свършили мократа работа. Те са си професори по взривовете. Особено разведката им. Взривът не беше търговски. Там има политика. Така си мисля. И да предадеш много поздрави от Матюша. Бъди здрав!…
Левин гледаше мъжа със зяпнала уста.
Жигулито се гмурна в автомобилния поток толкова бързо, че Левин не можа да зърне номера. Но за това се сети едва когато дотърча в прокуратурата.
Още с влизането си при Меркулов той задъхано разказа за тайнствената си среща с „летеца“. Константин Дмитриевич внимателно изслуша Левин, който продължаваше да държи колета си, като че ли се страхуваше да се раздели с него. После уточни:
— Лицето му е със следи от едра шарка, от дясната страна на носа има малка брадавичка, нали?
Левин се намръщи и след това лицето му грейна:
— Има брадавица! Точно така!
— Виктор Пантелеймонович Матецки, рецидивист. Би трябвало да избирате с кого да пътувате, Олег Борисович, че току-виж сте се забъркали в някоя неприятност…
— Ей, мама му стара! — Левин гледаше глупаво заместник главния прокурор на Руската федерация.
— Нищо де, от това не се умира — успокои го Меркулов. — Но няма да е лошо да сте по-внимателен. И освен това, в интерес на следствието, моля да не разказвате за това произшествие. Ясно? Че току-виж съм ви лишил от поредната звездичка и благодарност! — Меркулов вече се шегуваше, усмихнат добродушно.
— Ясно — измърмори Левин.
След като приключихме въпроса с поредния ненормален самоубиец, аз се върнах в кабинета си.
На „Новокузнецка“ №27 вече ме чакаше Левин с възрастна жена, която ми представи като Олга Захаровна Пряхина.
А тя, смело бутнала забрадката си на тила, седеше до масата и отпиваше чай с лимон. Когато влязох, тя ме погледна, без да крие гордостта си, и любезно и с достойнство ме поздрави. Явно, че се чувстваше като изключителна личност. Което пък, както после се изясни, отговаряше на действителността.
И Левин изглеждаше доволен и важен.
— Само ако знаете, Александър Борисович, какво ще научите, шапката ви ще хвръкне! — ликуваше той, разхождайки се нервно около мен, докато си свалях палтото.
— Къде е Грязнов? — попитах бившия си стажант, подавайки му палтото.
Левин внимателно го окачи.
— Засега тича по свои работи. — Той хвърли бърз поглед към гостенката, очевидно решавайки, че може пред нея да огласи тайната за отсъствието на Слава. — Цял ден се бъхти над документите, след това предаде монетите в касата на хранилището, а сега е със Семьон Семьонович Мойсеев в кабинета по криминалистика и правят там някакви магии. Сигурно скоро ще се върне.
— Ясно… — Преместих стола си по-близо до Олга Захаровна, седнах и се приготвих да чуя страхотните новини, които ми бяха обещани.
— Още чайче, Олга Захаровна? — предложи с прекалена любезност Левин.
— Благодаря, Олег Борисович. Вече се изпотих — отказа тя.
— Ти по-добре на главния прокурор предложи чайче, той идва отвън и сигурно е замръзнал.
Олег наистина ми, донесе чаша чай, само че без лимон. Гостенката ни извади от пазвата си внимателно сгъната страница от вестник, разгърна я и изглади гънките с ръка. От вестника ме гледаше Таня Холод, обградена в траурна рамка.