Чак преди зазоряване можах малко да подремна.
„Заслон“ се оказа малка канцелария на „Проспект мира“, на партера в многоетажна сграда. Над входа й се перчеше медна табелка, от която се разбираше, че тук се намира охранителна фирма.
Изгубих три дни заради този „Заслон“.
Не можех да се срещна с директора на фирмата. Той постоянно отсъстваше. В края на краищата трябваше да ги заплаша, че всичките ще ги извикам с призовки, и чак тогава един младеж ми каза, че директорът им се връща от командировка специално заради мен и ще мога да го видя на другата сутрин.
Дълго чаках на следващия ден в хола с окачени по стените изкуствени цветя и осетински щитове, над които висяха кръстосани кинжали. Младите момчета ме поглеждаха накриво, шепнеха си зад гърба ми, но не смееха да ми задават въпроси.
Най-накрая пристигна с волвото си така нареченият директор. Беше малко кръгло човече с миловидно и добродушно лице и с изключително остри и студени зелени очи.
Извини се, че бил ангажиран по работа, и ме покани в кабинета си. Не ми предложи креслото, а малко черно столче, което стоеше до масивното му черно бюро. Той се изтегна в креслото си зад бюрото, преплете пръсти и отпусна ръцете си на черния плот.
— Е, сега съм изцяло на ваше разположение, но не повече от час. Чух, че сте заплашвали с призовки, но ние ви разбираме и с всичко сме готови да помогнем на следствието. Макар и да не съм сигурен, че ще ви бъдем от полза.
— Михаил Филипович, вашите сътрудници твърдят, че не познават покойния генерал Селдин. И вие ли не го познавате?
— Защо, познавах го. Селдин само се водеше при нас и получаваше малка заплата. Но нашата фирма не е имала и няма никакви други отношения с него — отсече босът.
— Странно! Получавал е заплата, а нямате никакви взаимоотношения…
— Да, може да ви изглежда странно. Но ние сме донякъде и благотворителна организация. В това тежко време пенсиите на генералите от запаса са просто смешни. Нали разбирате? Затова и поддържаме, когото можем — приятно се усмихна той.
— Много интересно. И за какви заслуги?
— Как за какви? За бойни, за трудови. И въобще…
— Сам ли назначихте покойния Селдин във фирмата или някой ви го препоръча?
— Препоръчаха ми го — усмивката му стана леденостудена.
— И кой е този някой, ако не е тайна?
— Как кой? Гусев, разбира се — още по-широко се заусмихва Михаил Филипович. — Наистина, какъв ужасен край, нали? — Изведнъж си спомни, че Гусев е мъртъв и изтри усмивката си. — Всъщност аз мислех, че ще ме питате за бившия председател на управителния съвет на „Славянска банка“… А пък вие — за Селдин!
— Опасявам се, че и за Гусев, както и за Селдин нищо особено не можете да ми кажете.
— Прав сте. Гусев беше извънредно потаен, а що се отнася до познатите и приятелите си, не обичаше да разказва. Поне с мене не споделяше. Наистина, „Заслон“ беше организиран и започна работа с парите на „Славянска банка“, но сега искаме да станем самостоятелни и обслужваме много клиенти — търговски организации, фирми, отделни бизнесмени…
— Да, това е много интересна работа — кимнах одобрително, разбирайки, че онзи искаше да поеме инициативата в свои ръце и да ме отклони от въпросите, които ме интересуваха. Реших да не му преча. Току-виж, че нещо от неговия „отчет за извършената работа“ се окаже полезно…
— Знаете ли, господин следовател, наскоро се получи досадна грешка. Един бизнесмен ни поръча да охраняваме жена му и дъщеря му, които живеят в шестстаен апартамент на улица „Тверска“…
— И какво, не се ли справихте?
— Ние винаги се справяме със задачите си — твърдо каза директорът и продължи: — Но пък бизнесмена наскоро го пратиха в затвора. Оказа се, че той е някакъв тъмен субект и се е занимавал с машинации на международно ниво, също и с банкови далавери… Заради него и върху нашата фирма пада подозрение. Някой може да си помисли, че и ние сме свързани с криминалния бизнес на онзи аферист… А нашата репутация сред новите охранителни фирми е една от най-добрите. Разбирате ли за какво ви го казвам?