Меркулов беше в отвратително настроение след заседанието на комисията, мълчаливо ме изслуша, повторно ми предложи да вечерям и аз пак отказах. Обеща, че още утре ще извика хора, за да „почистят“ телефоните — моя и на Грязнов. После ще изпрати хора и в „Нова Русия“, за да проверят какво става и с тамошните кабели и телефони.
На прощаване ми каза две-три любезни думи:
— Ама че си заплес, Турецки! Напиши ми рапорт за случилото се и с началника ти ще решим какво да те правим! Утре следобед те чакам в кабинета си.
На следващия ден, когато влязох в кабинета на Меркулов, там вече седеше млад майор от военната прокуратура.
Костя ми показа да вляза. Майорът стана да ме посрещне.
Беше със среден ръст, горе-долу на моите години, леко закръглен, но стегнат.
— Запознай се — каза Меркулов, докато отпиваше от чая си.
Откакто беше станал заместник на главния прокурор, секретарката му редовно го поеше с чай.
Ръкувахме се с майора и аз седнах в свободното кресло.
— Евгений Фролов — каза той и ми се усмихна с добра и широка усмивка. — Можете да ми викате и Женя.
Налях си чай в една от чашите, които бяха наредени около самовара върху изрисуваната табла.
Докато се занимавах с чая си, слушах какво казваше младият майор.
— Разбирате ли, Константин Дмитриевич, никой няма намерение да храни вчерашното чудовище, което се казваше Съветски съюз, само затова, че загива. За нашата демокрация също няма да дадат и пукната пара. Пучистите избързаха да се изявят, но сигурно щяха да победят през зимата. Ясно е, че Международният валутен фонд ще даде кредити на Елцин, но колкото да стигнат за дъвчица и джинси. Нали трябва някъде да пласират залежалите си джинси. Ето, за това ще ни подхвърлят парички, че да им ги купим… Но нали някога ще дойде времето да се връщат заемите. И демократите ще започнат да разпродават заводите и останалата недвижимост, а и отбраната ни на безценица. Защото никой няма да ги купи на истинската им цена! Не сте ли съгласен с мене?
Меркулов потриваше носа си замислено и клатеше глава, като китайска кукличка:
— Може би… Макар че не ми се иска да вярвам…
— И на мен не ми се иска. И тъкмо тогава ще се появят нашите днешни благодетели, които толкова жадуваха отвъд океана победата на демокрацията. Нашите вносни благодетели така ще ударят отбраната ни и просто няма да ни дадат възможност да излезем на онези оръжейни пазари, които контролираме от време оно. А нашият бюджет дори сега не може да издържа огромната армия, която поддържаше Съветският съюз. И не е далече времето, когато ще бъдем принудени да се откажем от армията си. Естествено, под различни миролюбиви лозунги. Помнете ми думата! Ние ще изтеглим окончателно войските си от Прибалтика и Източна Европа. Няма да ни има и на Балканите. Ще си отидем и от Кавказ, и от Средна Азия. И никой не знае колко оръжие ще плъзне по света. Но сега е наред Югославия да решава националните си проблеми. Югославяните имат пари, а ние пък имаме оръжие. И то евтино оръжие. Спомнете си за Иран! Бюджетът му е разчетен отсега така, че да купи от нас въоръжение за пет милиарда долара. И да го купи евтино!
Не се стърпях и се намесих в разговора им:
— Евгений, не е чак толкова лошо, ако попълним държавния си бюджет за сметка на търговията с оръжие.
Фролов присви очи и шията и скулите му изведнъж се покриха с червени петна.
— Да, от една страна, не е лошо, но от друга? Оръжието ни се продава на безценица!… И то непременно ще плъзне по Азия, Задкавказието и Източна Европа. А тези райони чакат само искричка, за да пламнат пожарите на гражданските войни, които много скоро могат да прераснат в трета световна… — Той ни погледна някак виновно, намръщи се и продължи: — Немците чакат конкретни действия от Елцин и той трябва веднъж завинаги да изведе войските от Германия, иначе ще му закачат етикета на комунист. И той по неволя ще трябва да се изяви като стълб на демокрацията. И го разбира. Но го притискат военните! Получава се ножица, от която не може никой да избяга — нито Русия, нито околните ни страни, нито военните, нито цивилните! Никой! — Фролов пое дъх и отпи от чая си.
Гледах зашеметен това момче. Изглежда, че във военната прокуратура не бяха събрани само говеда, както предполагах по-рано.
— Какви ножици, Евгений Василиевич? — попита Меркулов, който явно също хареса майора.