— Ножицата на катастрофалните събития, ако мога така да се изразя. Ножиците, които окастриха нашата страна. Ножиците, които прекрояват картата на Европа. Имам предвид не само обединението на Германия, но и източноевропейските държави. Ножицата, която ще поиска да прекрои и много от азиатските страни!… И един от детайлите на тази ножица е нашето оръжие, нашата необмислена политика, нашата руска игра на демокрация… Съветската армия е затрупана с имущество, но няма пари. И командването, пък и всеки, който не го мързи, го разпродава с ешелони. Ама паричките потъват в западните банки. Продават и в Съюза, но парите пак отиват зад граница. Младшият и средният офицерски състав абсолютно нищо не получава. Пилотите на стратегически бомбардировачи живеят в колиби, а главнокомандващите строят вили из курортните немски градове. Но това не може да продължи безкрайно! Ще има взрив! Непременно ще има! А кой ще се окаже на върха на властта тогава? Генералите, които всъщност провокират същия този взрив! И които са натрупали в швейцарските банки армейските долари.
Фролов изведнъж се запъна, защото видя моята усмивка.
— Нещо смешно ли казах?
— Да. Честно казано, смешно ми е да слушам всичко това. Вие, Женя, сте представител на военната прокуратура, а с такъв възторг разказвате… И какво правите? Струва ми се, че ще завършите изповедта си, като подпишете пълното безсилие на военната прокуратура — казах със снизходителна усмивка.
— Нее! Ние правим много. Разпитахме много от сътрудниците на „Оборонекспорт“ — компания, която фактически се явява монополист в търговията със съветско оръжие. И открихме факти за незаконна и полулегална продажба на оръжие в Северната, Южната и Западната група войски. Подготвихме специално огромен доклад за това…
Аз се разсмях. Меркулов също се усмихна, слушайки този енергичен майор.
— Доклад. Добрее — рече провлечено той.
— Това е всичко, което можем да направим! — едва ли не изкрещя Фролов. — Този доклад дълго се мота някъде из върховете, докато не попадна на бюрото на президента. Във всеки случай чух от достоверен източник, че президентът се е запознал с него. Някои от „Оборонекспорт“ бяха уволнени и сега той се контролира от Върховния съвет…
— Знаеш ли, Женя — решително казах аз, — ти няма да се задържиш дълго в армията. Повярвай ми. Можеш да почнеш да си търсиш работа.
— Защо?
— Наивен си повече, отколкото трябва! Да не би да мислиш, че с разни доклади ще решите проблема с разграбването на оръжието на такава огромна страна като Съветския съюз?
— Не! С доклади няма да решим нищо. Но аз например си върша своята работа… И повече нищо не мога да направя — тъжно завърши Фролов. — А за това, че съм наивен, не съм съгласен — добави той. — Чудесно разбирам цялата обстановка в страната и си давам сметка, че нито съм президент, нито министър на отбраната… Правя каквото мога. Това е…
— Е, какво пък. Да приемем, че предварителното разузнаване приключи — намеси се Меркулов, обръщайки се към мен.
— Приключи — кимнах аз и приятелски намигнах на Фролов.
И той миролюбиво ми се усмихна.
Меркулов мълчаливо се надигна иззад бюрото и разтърка с пръсти слепоочията си.
— Нещо не ми харесва мястото на това бюро — каза той замислено. — И шкафовете май не са на място. Какво мислиш, Саша?
Изглежда, че изразът на лицето ми е бил толкова особен, че Фролов се разсмя. И тогава си спомних — когато Меркулов е обзет от страст да мести мебелите, тогава му хрумват ценни идеи.
— Докато те чакахме с майор Фролов, решихме, че е време да пипнем Васин. Сигурен съм, че няма да е лесно. Все пак е помощник на командващия. Аз ще напиша заповед за арест, но ако военните се озъбят, вие със Слава Грязнов ще включите Женя Фролов, той нали вече е наш човек. — Погледна с присвити очи майора.
— Просто ще вържете краката и ръцете на Васин и без да питате никого, с транспортен самолет — та право в Москва. Женя обеща да го уреди.
— Ще опитаме — вяло каза Фролов.
— А вече в Москва ще направим очни ставки с Васин. Безпокоя се за тебе, Турецки! Би трябвало да те отдалеча от Москва, да си по-далечко от злото. Че току-виж те гръмнал иззад ъгъла някой ненормален.
— Браво, Костя! — не издържах аз. — Глупаво е да се страхуваш за мене, но е време да ги хванем за гушата. Стига сме се плашили — този е от контраразузнаването, онзи е член на ЦК! В края на краищата имаме ли демокрация в страната, или всичко е само сапунен мехур! Браво! Винаги съм знаел, че на тебе може да се разчита! Нека малко се поразтичат след ареста на Васин — и в Генералния щаб, и в Министерството на отбраната. Нека на онези от „Лубянка“ и от „Белия дом“, които веднага ще бъдат отрупани с жалби, да им светне, че Московската прокуратура и Главната прокуратура все пак струват нещо!