Грязнов се наведе към ухото ми и тихо прошепна:
— Само като видя мерцедес и ми се иска да го разглобя. Просто мания!
— Какво? — попита Пивоваров, недочул думите му.
— Красота! И чисто! — обясни Грязнов.
— А-а, да — съгласи се подполковникът. — Но не сте били при онези от бундесвера. Там си го бива…
— Ние и тук не сме били — промърмори Слава.
— За дълго ли сте? — попита подполковникът, загледан в равния път, който никак не приличаше на нашите.
— За няколко дни — казах аз предпазливо. — Според работата.
— А каква ви е работата? — заинтересува се Пивоваров.
Ние се спогледахме.
— Амиии… — каза Грязнов, а аз замълчах.
— Ясно! Разбирам, служебна тайна — усмихна се съобразителният подполковник. — Само че ще се наложи да ми кажете нещичко, все пак аз съм началникът на специалния отдел.
Ние пак се спогледахме мълчаливо. Никой от нас не беше предполагал, че ще ни посреща този млад подполковник, който при това се оказа от специалния.
— Какво се умълчахте, момчета? — разсмя се Пивоваров, явно удовлетворен от ефекта, който имаха думите му.
Предполагах, че ще ни посрещнат, но чак пък толкова…
— За днес ще ви настаня в ДОС-а. Там имаме нещо като временен хотел за младши офицери — оправдаваше се общителният подполковник. — Нали разбирате, едно-две обаждания по телефона и тичай да посрещаш! А кой да посреща? Командващият е в Лайпциг, ще се върне утре, единият му помощник е в Прибалтика, другият е в Москва… Но няма нищо. Днес ще пренощувате там, а за утре непременно ще намерим нещо по-добро, че да не се оплачете от гостоприемството ни. Не падаме по-долу от кавказците!
Не мина много време и влязохме в малко градче.
„Това е курортен град“ — обясняваше ни по пътя нашият екскурзовод от спецотдела. Досега знаех само това, че в него представителите на Йосиф Сталин някога бяха дали пари на представителите на Адолф Хитлер, за да попълнят партийната каса на фюрера.
„Моге би, моге би“ — както казваше някога един от героите на Аркадий Райкин, но аз нещо не вярвах на това.
Къщата, в която бяха решили да ни настанят, представляваше жалко зрелище и заради това смело и уверено можехме да я наречем част от нашата родина. Тя приличаше като две капки вода на нашите общежития с боклуците и счупените бутилки под прозорците. Мръсните прозорци едва се прикриваха от подобия на пердета, които добрата домакиня отдавна би хвърлила за парцали. А над перденцата се виждаха полици, куки, кутии, чували и велосипеди. Голяма армейска комуналка!
Срещу нас се издигаше друга къща. Там светеха прозорците и се чуваше музика — германците току-що бяха отпразнували Коледа.
— Там живеят бюргери — кимна към отсрещната страна Пивоваров. Той заключи колата и ни посочи входа. — Ние сме насам. Сега ще открием коменданта…
Във входа беше тъмно и миришеше на пикня.
— Кучета! Не е армия, а бардак — промърмори Пивоваров и почука на вратата.
— Кой е? — раздаде се отвътре нечий пресипнал, негодуващ глас.
— Който е! Пивоваров! — отговори му водачът ни.
Вратата се отвори и видяхме на прага напет момък с анцуг на „Адидас“, който, ако се съди по външния му вид, беше доста на градус.
— Сивогривов, къде е крушката от входа?
— Че как можеш да ги опазиш — отговори онзи, пропускайки ни в малкото антре, всичко наоколо беше натъпкано с кашони. — Като им изгорят крушките, не си купуват, а отвинтват от стълбището, за да икономисват…
— Аз ще ти го… за тази икономия, че ще ме запомниш — заплаши го Пивоваров.
Господин Сивогривов ни даде чаршафи, одеяла и суха храна, Пивоваров ни пожела добри сънища и скорошна среща и двамата си отидоха. Най-после останахме сами с Грязнов.
— Странно. Нямаше ли за нас места в хотела? Тука не може да няма хотел! Къде настаняват своите проверяващи? — попитах Слава.
— Колко много въпроси, а отговорът е един — така трябва! — Той ми намигна. — Сега, Саша, ние ще посрещаме гости. При това един след друг. — Слава посочи прозореца. — Проверяващите им се настаняват във Вюнсдорф. Там им е главната квартира. А нас двамата, забележи, не ни откараха там, макар че никак не е далече според германските разстояния. А пък според руските — съвсем дреболия…
Изведнъж се сетих за една от мислите на Меркулов.