— „Ако нещо се е случило, попитай се: за кого е изгодно?“
— Именно — вдигна показалец Грязнов.
— Изгодно е за ония, които са в главната квартира. За онези, които познават Васин! — Аз неочаквано млъкнах и погледнах Слава.
— Ама че работа — промърмори той. — Значи ти мислиш, че докато ние с тебе сме тука, нещо може да се случи с Васин? Кога пристига? Днес ли?
— Трябваше днес — кимнах аз.
Грязнов се замисли.
Но не за дълго. След пет минути на вратата вече се чукаше и звънеше — някакви униформени и цивилни настояваха веднага да им отворим… Имаха повод — беше вторият ден от Рождество Христово и онези, които не бяха наряд или нямаха семейства, празнуваха колкото им душа иска. А ето че тук се бяха появили двама направо от Съюза… „Братчета! Милички! Как живеете там? Гладувате ли, а?“
Половин час Грязнов им обясняваше, че току-що сме пристигнали, и им обещаваше, че ще отидем при тях след няколко минути. Накрая успя да убеди неканените гости.
Седях на стария диван, който в единия си край беше подпрян с консервена кутия и се ядосвах. Много странно — когато съм трезвен, не мога да понасям пияни хора!
Слава започна да се преоблича.
На вратата отново звъннаха.
— Ясна работа! Днес е празник, Рождество Христово — каза той и свали часовника си. — Днес пием, утре изтрезняваме и пием по-малко, вдругиден пак изтрезняваме, ако все още сме живи, и после с куфарчетата с подаръците — на самолета… и всичко е чудесно! Май че онези, които трябва, вече знаят защо сме тука и затова се мъчат да отдалечат вълнуващата ни среща.
— Мислиш ли? — попитах със съмнение аз.
— Саша — снизходително ми се усмихна Слава, — аз имам онова, което много се харесва на жените — жизнен опит. Току-що един от гостите ни се чудеше защо са ни настанили не в хотела, в луксозните стаи с дневален, а в ДОС-а, където пращат зелените лейтенантчета, и при това за много малко. Затова трябва да ми повярваш — за тях сме неочаквани гости, а значи и нежелани. Така че хайде сега да се поразходим, за да не се натряскаме.
След малко бяхме на улицата. Разхождахме се пред къщата и видяхме как няколко бутилки с трясък се забиха в тревата и решихме да променим маршрута си, който явно беше свързан с риск за живота ни.
— Какво ще правим? — Най-после можех свободно да задам въпроса си на Грязнов. — Как ще се измъкнем от това прекалено „гостоприемно“ градче?
Той само сви рамене и унило се заоглежда. Бяхме сами на ярко осветената улица.
— Слушай, Слава! Ако има възможност да отидем във Вюнсдорф, трябва да го направим!
— Че е така, така е — неохотно се съгласи Грязнов, докато продължаваше да се оглежда. — Но дори ако успеем да се доберем до проклетия им град, вече ще бъде късно. Пък и не познавам пътищата тука…
Прекарахме нощта на чист въздух, разглеждайки града. На полицейския патрул, който ни спря, някак си обяснихме, че сме туристи и зяпаме местните забележителности. Чак преди зазоряване се върнахме в нашия „хотел“…
В просъница чух, че Слава разговаря с някого в антрето. Отначало ми се стори, че говори с Пивоваров, но после, когато се поразсъних и нададох ухо, разбрах, че вторият глас не беше на „спеца“, който ни бяха лепнали, а на някой друг.
— Ама как се е случило? — бучеше Грязнов.
— Дявол знае! — отговаряше познат глас. — Разбира се, всичко изглежда като нещастен случай, но… Нали знаеш, че когато се разнищва сериозно дело, броят на нещастните случаи рязко нараства. А после става ясно, че повечето случаи имат твърда причинно-следствена връзка.
— Даа — унило отговори Слава. — И да искаш, не можеш да повярваш, че е нещастен случай!
Аз скочих от леглото. Изведнъж се разсъних. Вече се бях досетил — станало е нещо непредвидено!
Нямах време да се обличам. Изтичах в антрето. На вратата се сблъсках с Грязнов.
— Събуди ли се? — попита ме той. — Женя долетя с новини в ранни зори…
В антрето стоеше Женя Фролов.
— Нещо с Васин?
— Да — каза Женя. — Вчера са го отвлекли във Вилнюс…
Почувствах как се сви сърцето ми и ме обзе страх. Животински, парализиращ…
— Влизай, ние бързо… — едва измънках с променен глас.
Грязнов се засмя кисело:
— Закудкудяка ли? Поуплаши ли се, Сашка, а! Няма нищо… и аз първоначално имах чувството, че съм стъпил в минно поле.