— Господа! Моля да напълните чашите!
Настъпи малка пауза, през която всички напълниха в чашите си минерална вода. Аз също си налях половин чаша.
— Някои от вас вече успяха да отпразнуват католическото Рождество… — Из залата се понесе тих смях, който бързо заглъхна. — Но аз искам да вдигна чаша не за това събитие. Нашето православно Рождество предстои и не е толкова далече!
В този момент стана нещо необяснимо — изведнъж всички станаха с чаши в ръце и прозвуча трикратно „ура“.
— Искам да пия за нашите гости, които заедно с нас се мъчат да запазят великата Руска държава и служат не на политиката, а на закона и справедливостта!
— Уррааа! — кънтеше залата.
Забелязах, че всички пиеха минерална вода.
Аз също изпих на един дъх своята чаша.
Когато накрая спрях да кашлям и да подсмърчам — водката ме удари в носа, — когато спря дружелюбният смях, чак тогава разбрах, че в бутилките от минерална вода е била налята обикновена руска водка.
Погледнах към Слава, той ми намигна със съвсем сериозно изражение.
Когато отново обърнах поглед към него, вече малко опиянен, Грязнов не беше на мястото си.
Моментално изтрезнях, когато видях, че двамата капитани тръгнаха към вратата.
Станах, но ме спря гласът на Пивоваров:
— Къде, Саша?
— Къде е тоалетната? — попитах за първото, което ми хрумна.
— Да вървим, ще те заведа — надигна се от мястото си той.
Излязохме от столовата и той ми показа вратата в края на коридора.
Разбрах, че няма да мога да се измъкна тихомълком, и тръгнах натам.
Когато влязох, успях да забележа, че тука май правят ремонт. В този момент в главата ми избухна фойерверк, който бавно премина в забрава.
Аз потъвах. Фойерверкът се отдалечаваше, разтваряше се в неестествен виолетов мрак, аз опитах да се хвана за парченце от разпадналата се на безброй късове реалност, но не успях.
Изгубих съзнание.
Слава Грязнов реши да действа. Той се изправи и без да поглежда към никого, излезе от столовата. Веднага за него се лепнаха онези двамата. Ваганов ги проследи с учуден поглед, но Слава не обърна внимание на никого. Той вече беше в коридора.
Забеляза притворения прозорец, отвори го широко, но се затича към другия край на коридора и скочи от другия прозорец точно в мига, когато онези двамата се показаха в коридора.
Като видяха отворения прозорец, единият скочи от него, а другият изтича към дъното на коридора и без да се замисли, нахлу в тоалетната.
Недалеч от главния вход на столовата бяха спрели в редица петнайсетина автомобила — от „Мерцедес“ до „УАЗ“. Редицата завършваше с един „Москвич“, около който се суетеше някакъв сержант, бършейки и без това чистите стъкла и фарове. Грязнов забеляза, че ключовете бяха оставени на таблото.
Без да мисли много, той скочи в колата, затръшна вратата и след секунда вече летеше към разтворените железни порти, без да обръща внимание на истеричните крясъци на размахващия парцала сержант.
Грязнов на пълна газ лесно отстрани дървената раирана бариера на портата и изчезна.
Опитах се да отворя очи и не можех — като че ли на всяко от тях бяха сложили по една монета.
— Свести ли се? — попита нечий глас. „Май че е Грязнов“ — не можех точно да определя и напрягайки всичките си сили, повдигнах с труд клепачите си.
Бях сбъркал. Над мене се беше надвесил Пивоваров, а отстрани стоеше един русоляв майор.
Не можах веднага да определя къде съм. Над мене се издигаха бели стени. Срещу леглото ми имаше стъклен шкаф с бутилки, шишенца и спринцовки. До него имаше маса, покрита с кафеникава мушама, а на нея изпод бялата марля прозираха блестящите щипци и тавички за медицински инструменти. Изглежда, че бях в болница. В главата ми шумеше, бях обхванат от противна слабост и настроението ми беше такова, че ми се искаше, както през детството, някой да ме съжали и аз веднага бих се разплакал облекчено. Но никой не бързаше да ме съжалява. Само Пивоваров загрижено ме разглеждаше и клатейки глава, повтаряше непрекъснато:
— Да, старче, що ти трябваше…
Напрегнах гърлото си да попитам къде е Грязнов, но вместо звук от гърдите ми се откъсна някакъв жалък писък.
— По-добре не говори — каза ми Пивоваров. — Помълчи засега. Ще успееш да се наговориш. — Обърна се към русокосия майор и продължи: — Май няма нищо страшно, макар че цицината му е доста голяма… Разбираш ли, аз само му показах накъде да върви и се върнах. А него го няма и няма. Чаках го и си помислих: „Какво ли му стана?“ Отидох до тоалетната да го търся, а той лежи на пода. Блъснал се в скелето и някаква кофа паднала върху него. Изглежда, че е загубил съзнание. Решихме да го доведем направо в санитарната част. Нищо, Саша, всичко е наред. Ще оживееш! — бодро завърши Пивоваров, като ме потупваше по ръката.