В този момент изведнъж усетих тревога. Струваше ми се, че сегашното усещане ми е познато. Някога го бях преживял. Разбира се, че не болката в главата и не цицината, голяма колкото кокоше яйце, а точно това… чувство, подобно на пиянство. Това никак не ми харесваше, но главата ми беше загубила всякаква способност за анализ и изпитвах само неистова жажда.
— Вода! — помолих аз.
— Ето че живна — каза огромният капитан с малинови петлици на униформата, на които личеше златната емблема на медицинската служба: хитър като змия и няма нищо против да пийне. — Ето, пий!
Протегна ми някаква таблетка върху широката си като лопата длан. Аз послушно я глътнах и изпих чаша вода.
— Чудесно — одобри действията ми капитанът. — Колкото до това, че ще живееш — съмнявам се, но че няма да умреш — това е вярно. Хайде, момчета, прибирайте си симуланта — обърна се той към Пивоваров и белезникавия майор.
Аз наистина се почувствах по-добре и даже се изправих самостоятелно на краката си.
— Все пак по-добре е да полежи някой и друг ден — каза капитанът на Пивоваров. — Може и да няма сътресение на мозъка, но може и да има. Леко…
Започнах да подозирам, че познанията на армейския Ескулап, отнасящи се до мен, са изчерпани докрай и затова е по-добре да не му задавам излишни въпроси. Много бях чувал за това какви специалисти попадат в Германия срещу подкупи или с връзки и затова сега за мене най-важното беше моят лекар да спазва поне едно от задължителните правила на медицината — „Не вреди!“
— Имал си късмет, Александър Борисович — казваше ми Пивоваров, докато внимателно ме придържаше отляво, — трябва да ти кажа, че и без глава можеше да си останеш…
Долу ни чакаше уазката, в която се качихме и тримата. Престорих се на заспал. Още повече че главата ме болеше все по-силно и по-силно. Изглежда, че наистина имах леко сътресение на мозъка.
Опитах се да не слушам разговора на светлокосия майор с Пивоваров. Те обсъждаха някакви техни военни проблеми. Трябваше нещо да си спомня. Подсъзнанието ми искаше някаква информация. Мъчех се да си припомня детайлно какво се беше случило.
Отначало излязохме от столовата. Това добре го помнех. После отидох до тоалетната. Но отидох в тоалетната само защото Пивоваров се лепна за мен. Влязох през вратата и… И почувствах удара. Не, не почувствах удара, защото отначало видях дъските. Нерендосани дъски. Това беше скелето. Аз минах под тях… Не, не минах под тях. Това го каза Пивоваров. Той каза, че съм се пъхнал под тях и нещо е паднало отгоре ми. Ударът беше в тила. Ако ударът беше от кофа, тогава щях да имам ожулено място или пък рана… Ударът беше насочен от горе на долу. Затова никакви следи, а само цицина. Значи някой ме беше ударил. Но кой? Главата ме цепи, сякаш са ме упоили с някаква гадост… А може и да са го направили? Колко време съм бил в безсъзнание?
— Коля, колко е часът? — попитах Пивоваров.
— Единадесет и тридесет — отговори подполковникът.
— Благодаря.
И така, лежал съм в безсъзнание около час. Май е множко. Чак толкова късно да се е сетил за мене Пивоваров? Не мога да повярвам.
„Дявол да го вземе! — неочаквано се ядосах на себе си. — Сам се навря в това идиотско положение, а сега се опитваш да търсиш виновници!“
— А кой го намери? — чувам въпроса на русия майор, който също нещо пресмята, докато пътуваме.
Добре, майоре! Важен въпрос!
— Онези две хрътки, дето отидоха да пикаят след Турецки…
„Те ти тебе номер! — помислих си аз. — Макар че главата ми не е наред, но не чак дотолкова, че да бъркам последователността на събитията. «Хрътките», както много точно отбеляза другарят Пивоваров, излязоха преди мене и аз тръгнах след тях. Почувствах се буквално като в прегръдката на октопод — огромно животно с глава нейде във Вюнсдорф, до който засега не сме стигнали, но пък чудесно чувстваме хватката на пипалата му.“ Трябва на всяка цена да се измъкнем от това градче.