— Ще се наложи да полежите някой и друг ден — каза състрадателният майор. — Изглежда, че имате сътресение.
„Откъде пък се взе този?“ — помислих си аз.
— Не, не мога да се излежавам — възразих аз на майора. — Не съм дошъл за това. — Позавъртях главата си. Всичко е нормално. Малко ми се вие свят, малко ме боли, но не ми се повръща. Погледнах към Пивоваров и му кимнах: — Та какво е станало с Васин, Коля? Къде е изчезнал? Тук или там?
— В какъв смисъл?
— В смисъл — пристигнал ли е в Германия, или не е. Или са го отвлекли във Вилнюс? В смисъл — кой ще се занимава с него?
Стори ми се, че Пивоваров хвърли неспокоен поглед към белезникавия майор и неспокойно сви рамене.
— Толкова много въпроси задаваш, че човек не може да ти отговори наведнъж — промърмори той.
Грязнов стоеше пред чугунената решетка, която ограждаше красива двуетажна сграда със старинен керемиден покрив и подземен гараж. В спретнатата малка градинка се червенееха пътечки от натрошени тухли.
Слава още веднъж провери в листчето, на което беше написан точният адрес на Васин.
— Мамка им! Живеят си като Щирлиц — измърмори той и натисна бутона на домофона.
След известно време мембраната изпука и приятен женски глас попита:
— Вер ист дас?
Грязнов се обърка. За краткото време, необходимо да стигне до Вюнсдорф, той успя да схване прелестта да общуваш с немците. Затова и изстреля първото, което му хрумна:
— Ист ми.
— Какво? — стресна се жената. — Кого търсите?
— Трябва да видя полковник Васин — решително каза Грязнов.
— Няма го още — отговори жената. — А вие откъде сте? От Съюза ли?
— От МУР! — Грязнов се разсърди. Хубаво гостоприемство, вместо да пусне земляка си вкъщи, половин час го държи пред дома си. — От Московската криминална милиция!
Жената ахна от изненада. Отново се чу прещракване в мембраната и пред Грязнов се разтвори портата. По стълбите към желязната врата се хвърли огромен ротвайлер.
Грязнов се отдръпна назад уплашено.
— Мадо! Назад! — изкомандва доказалата се на вратата жена в плетена рокля.
Кучето заситни обратно с ръмжене.
Жената отвори вратата и погледна Грязнов изчаквателно. Той извади от джоба си удостоверението и го показа на домакинята.
— Майор Грязнов.
Жената се усмихна накриво, пропусна го в двора и сърдито каза:
— Никъде не можеш се скри от МУР. Влизайте!
— Наистина няма смисъл — потвърди Слава.
В антрето известно време се колебаеше да се събуе, или не си струва? Домакинята не му предложи чехли и затова, като изтри внимателно подметките си, Слава влезе в стаята. Тутакси беше спрян от гневния глас на жената:
— Извинете! Вас в службата ви не са ли ви учили да се събувате?
Грязнов малко се вкисна, но свали обувките си и шляпайки по чорапи, влезе в хола.
Той беше подреден богато, но безвкусно. По ъглите имаше кашони с чуждестранни надписи и килими, навити на руло.
Домакинята седна на канапето и запуши.
— Не ви предлагам кафе, майор Грязнов, защото бързам. Така че карайте по същество. Делово.
— Уважавам хората с делови качества. — Комплиментът му прозвуча доста тромаво. — Извинете, как се казвате?
Жената изтърси пепелта от цигарата в масивния кристален пепелник и отговори, докато изпускаше дима:
— Олга… Олга Николаевна.
Грязнов изпитателно я погледна и зададе първия си въпрос:
— Олга Николаевна, кога трябваше да се върне мъжът ви?
— Ами вчера. — Тя го погледна учудено. — Обадиха ми се по телефона и казаха, че ще се забави.
— Кой ви позвъни?
— Ее… От щаба сигурно. Не знам. — Гласът й звучеше неуверено. — Защо ви интересува това?
— Човекът, който ви се обади, представи ли се?
— Не… — Олга Николаевна ставаше все по-неуверена. — Но какво има? Да не се е случило нещо?
Грязнов се наведе към нея и тихо попита:
— Кога точно трябваше да се върне мъжът ви?
— Вечерта. Вчера вечерта.
— А в колко часа ви позвъниха?
— Около десет.
— Защо Владимир Фьодорович не ви е позвънил лично?
Грязнов видя, че жената е объркана и разтревожена.
Тя го погледна.
— Май ще приготвя кафе.