Грязнов се надигна:
— Не трябва. Аз вече си тръгвам. Всичко, което ми трябваше, вече го знам. Благодаря.
— Чакайте! — скочи Олга Николаевна. — Не можете да си отидете просто така! Кажете ми какво се е случило с Володя?
На прага на хола Грязнов спря и се обърна:
— Не знам, Олга Николаевна. Ако онзи, който ви се е обадил, не е казал, че вчера са отвлекли Владимир Фьодорович…
Олга Николаевна падна във фотьойла, сякаш изведнъж й прималя.
— Знаех си, че ще се случи нещо такова… — промърмори едва чуто тя.
Грязнов повдигна вежди много заинтересуван, но нищо не каза.
— Ами вие от следствието ще направите ли нещо? — Тя гледаше вече с отчаяние към Слава.
Той се усмихна, почеса върха на носа си, което говореше за объркване, и сви рамене.
— Ако зад това се крие криминално престъпление, най-вероятно с въпроса ще се заеме местната полиция, но ако е военна работа…
— Какво значи военна? — прекъсна го жената на Васин. — Какво искате да кажете с това?
— Само едно — твърдо отговори Грязнов. — Ако към полковник Васин е проявило интерес нечие военно разузнаване…
Той не довърши думите си. Жената се хвана с две ръце за главата и изстена:
— Боже мой… Какъв ужас!… Разузнаване… Чие разузнаване?…
Грязнов учудено я погледна.
— Не бързайте да се разстройвате. Може и да не е толкова страшно, колкото ни изглежда сега.
— Веднага мога да кажа, че нищо не знам за неговите… връзки… — заекна Олга Николаевна.
— Засега никой не ви и пита — рязко каза Грязнов. — Къде ви е телефонът?
Олга Николаевна посочи големия японски апарат с множество копчета, но когато Слава вдигна слушалката, не се чу никакъв сигнал.
— Не работи ли?
— Не, защо. Беше си наред. — Жената взе слушалката, заслуша се с учудено вдигнати вежди и виновно се усмихна. — Може да са го изключили? Случвало се е и преди…
— Добре. Изпратете ме, моля ви, че вашето куче…
Жената отиде до ротвайлера, хвана го за нашийника и го вкара в съседната стая.
— Почакай малко тука!
Те мълчаливо стигнаха до външната врата. Олга Николаевна докосна ръкава на Слава:
— Почакайте, а-а…
— Вячеслав — подсказа й Грязнов.
— Вячеслав, кажете ми, моля ви, защо се намесва криминалното следствие?
Слава изпусна шумно въздуха от гърдите си, извади пакет цигари и запали.
— Заподозрян е в извършването на тежко престъпление. В опит за убийство. Имам заповед за арестуването му. Та това е…
Олга Николаевна се хвана за сърцето и изстена:
— Не вярвам… Той не може…
— Моля ви да не излизате никъде. Аз ще се върна скоро — настоя Грязнов.
Тя закима с глава, а следователят закрачи по улицата, оставяйки жената напълно объркана. Когато вече завиваше зад ъгъла, той не обърна внимание на джипа „Чероки“, който спря недалеч от вилата на Васини.
Трима офицери изскочиха отвътре и затичаха към вратичката. Единият я блъсна силно…
Грязнов бързо крачеше по идеално чистата немска уличка. Мислите му бяха заети със случилото се през последното денонощие, но погледът му неволно се отклоняваше и блуждаеше встрани. Очите му се радваха на идеално чистите витрини на магазините и на идеално почистения асфалт, и то посред кишата на европейската зима!
Покрай тротоара по дължината на улицата бяха наредени мънички пейки, боядисани в розово, подобно на детска дрънкалка за някое бебе великан. Пейките се гушеха под голите клони на дърветата, обвити с паяжина от светещите лампички на гирляндите.
Тази идеална чистота и измитият като със сапун асфалт тревожеха душата на Грязнов. Той си спомни за Москва, която сега тънеше в мръсотия, непроходима мръсотия. Вездесъщата сол разяждаше обувките и метала на колите, засъхваше върху кожата на ботушите като бяла коричка.
Кога ли и нашата столица поне мъничко ще заприлича на Европа? Може би никога? Това ли е съдбата на Русия — да бъде полубедна, полугладна и захвърлена в задния двор на Европа свръхдържава?
Слава поклати глава, за да отхвърли мрачните си мисли, и започна да се оглежда за пощенска табела.
Не след дълго вече беше в пощата и поръча разговор с Русия на развален, примесен с английски думи немски език. След минута чу мрачния глас на Меркулов:
— Слушам.
— Аз съм, Грязнов… — На другия край на жицата надвисна мълчание.
— Слава, не се шегувай? Къде си?
— В Германия, къде да бъда? Слушай, имам съвсем малко марки, така че ще бъда кратък. Тука стават такива работи… знаеш ли?
— Какви работи?
— Васин изчезна.
Отново увисна пауза. И последва строгият въпрос:
— Къде?
— Предполага се, че са го отвлекли във Вилнюс.
— Вилнюс, май че не е съвсем у нас — мрачно отговори Меркулов. — Къде е Турецки?
— Натряскват го с водка, а аз успях да избягам.
— От кого?
— От военните, които ни следят. Не можем крачка да направим от тях.
— Веднага се връщайте! И никаква самодейност! Разбра ли ме, Слава?
— Разбрах. Възможно е заради нашето идване тук да са побързали да го махнат от очите ни.
— Възможно е. Къде е Фролов? С вас ли е?
— Не. Някъде се изпари. Може би и него са блокирали. От нищо не се страхуват, разпореждат се, като че ли са си у дома.
— Добре. Купете шампанско, новогодишни подаръци и се връщайте с първия полет. Утре ви чакам в кабинета си.
— Чакай, Костя. Може ли малко самодейност? Искаше ми се да поопипам заместниците на командващия и него, ако успея. Може ли? Заслужава си да се поразпита този-онзи…
— Казах, стига! Стигат ми вашите приключения! Край, затварям!
И наистина в слушалката се чуха късите сигнали за свободно.
Грязнов въздъхна, прехапа долната си устна и излезе от пощата. „Ама че шмекери са тия военни. Много ловко ни водят за носа. Не си поплюват… — мислеше Слава, приближавайки къщата на Олга Николаевна. — Трябва да вземем жената на Васин с нас в Москва…“