От кабинета на Васин отново се чу грохот. Джукестият, който не беше успял да влезе в програмата на компютъра, беше решил радикално просто въпроса — с помощта на гаечния ключ отпадаше търсенето на паролата. Той хвърли всички дискети, които намери на бюрото, в огромен десантен сак. Там полетяха и всички документи, които според него представляваха поне някакъв интерес.
А Младоликия… Олга Николаевна изведнъж си спомни, че много отдавна, когато току-що бяха пристигнали в Германия и според традицията офицерите сами се представяха и представяха жените си, тогава беше зърнала Младоликия сред останалите офицери. Тя беше сигурна, че той не служи във Вюнсдорф, където би могла да го среща често.
Онзи продължаваше да й повтаря, че трябва да мълчи, каквото и да се случи, който и да я пита за работата на мъжа й.
Тя се досети, че всичко това — и изчезването на мъжа й, и появата на онзи „милиционер“, и последвалото го посещение на тези мръсници, — всичко това беше свързано и се въртеше около едно — онези тайнствени сандъци, които Володя беше заминал да получава през пролетта на тази година. Те пристигнаха, адресирани до военно-спортното дружество, начело на което стоеше мъжът й.
Тя помнеше неговата сприхавост. Беше успяла от няколкото случайно изтървани фрази да схване онова, от което той се страхуваше. А той се страхуваше да не бъде замесен в машинациите, с които бяха свързани почти всички наши военни в Германия. Всички те се занимаваха с бизнес, а той не искаше. Той искаше да служи, а не да търгува с крадени неща. Много вероятно беше това да го е погубило…
Тя си спомни с безпокойство за онзи тип от следствието… Ако наистина беше от МУР и се върне в този момент, а той го обеща, тези мерзавци могат и да го убият!
— Полковник! — на прага стоеше Язваджията, стискайки в ръце метална кутия от някакви английски бисквити. Тя беше натъпкана с листове. Приличаха на писма. — Според мен това е, което търсим.
Младоликият скочи на крака, отиде до него, взе от кутията няколко страници и им хвърли по един поглед:
— Отлично! Точно това е!
Погледна Олга Николаевна и на устните му заигра доволна усмивка.
— Не искате ли да погледнете, уважаема стопанке? — попита, завирайки в лицето й кутията с писма. — От любовницата му са, журналистка. Тука има и неизпратени писма. Ние ще ви ги върнем, за да можете да им се насладите на спокойствие. Ще се убедите, че вашият мъж е бил мръсник не само по отношение на войнското ни братство, но и към вас. Мисля, че това ще ви накара да си държите езика зад зъбите…
Когато си отидоха, известно време Олга Николаевна седя вцепенена. Нямаше сили дори да затвори вратата зад тях. В дома й беше нахлула страшна беда, а тя не знаеше какво да прави.
С голямо усилие си наложи да се изправи, да отиде в антрето и да заключи вратата. После надникна в килера, където в локва кръв лежеше любимото й куче.
Свлече се покрай стената на пода и зарида:
— Мадо! Мадо…
Когато Грязнов се върна от пощата, тя получи нов истеричен пристъп. Не го пусна дори на прага си, но преди това го замери с обувката си, крещейки:
— Марш оттук! Не ви вярвам! И да не сте ми показали вашите фалшиви документи! Вие сте виновни, че… — тя ридаеше с глас.
На всичките му опити да я убеди да се завърне в Русия Слава Грязнов получаваше един отговор — „не!“ — и глухо, сподавено ридание.
Безполезно беше да я убеждава.
2.
Полковник Васин
Владимир Фьодорович Васин нервничеше.
Той специално си беше уредил командировка до Прибалтика, свързана с проблемите на военно-ловното дружество.
Но целта на командировката му беше съвсем друга. В Прибалтика го чакаше човекът, който трябваше да замине за Москва с едно дипломатическо куфарче.
Васин наистина беше в гората, но не на лов. Живееше в малката виличка на един генерал от запаса, който беше тръгнал да пътешества със семейството си по Средиземноморието, оставяйки полковника сам.
Васин безцелно се разхождаше из стаите, по чиито стени висяха килими с изтъкани глави на млади елени и рисове, а на подставки се кипреха многобройни препарирани патици и глухари. Генералът беше страстен ловец…
Минаха три дни. Новини от Москва нямаше. Васин започна да си пийва, та някак да се освободи от стреса на напрегнатото очакване.