Мъчех се да изтръгна от едрогърдата Людочка къде е Пивоваров или поне къде е Женя Фролов? Къде са всички? Людочка ми отговаряше винаги едно и също: „Не знам…“
Тогава поисках да видя лекуващия ме лекар, подполковник Федулкин, както ми се представи. Военният лекар обеща, че въпреки моето неразположение още днес ще мога да се срещна със заместник-началника на щаба Куряков.
Казах му да върви по дяволите неговият Куряков! Трябва ми Грязнов!
На въпросите ми подполковник Федулкин само разперваше ръце — не съм компетентен.
Тогава поисках среща с командващия или поне със заместника му.
Федулкин излезе. След час се върна сияещ и учуден:
— Другарю следовател, утре ще ви приемат лично командващият и заместникът му, генерал-майор Ваганов. Андрей Викторович още веднъж много се извинява пред вас, че толкова неудачно приключи банкетът, уреден във ваша и на вашия помощник Грязнов чест. Но сега трябва да си починете. Настоявам. Аз отговарям за вас като лекар…
Реших да се успокоя, надявайки се, че Слава Грязнов ще се обади или привечер, или през нощта. Той трябваше да ме намери, ако, разбира се, не беше станало нещо непредвидено. Но аз се надявах, че нищо няма да му се случи, и затова реших да се излежавам в болницата до утре, наблюдавайки съблазнителната походка на Людочка.
Обаче Грязнов го нямаше… Откараха ме на рентген — всичко си беше на място в главата ми. Ако е имало сътресение, то е било незначително.
Но моят военен лекар настоя да ми направи няколко инжекции във вената и задника — само за профилактика. Не ми оставаше нищо, освен да се подчиня.
Дадоха ми приспивателно — за релаксация, както ми каза Федулкин, за да забравя за Грязнов и спокойно да си почина през нощта. Но как можех да забравя Слава, който избяга и досега не беше се обадил? Замислих се дали и аз да не избягам от моя „санаториум“ и дали не трябва да видя жената на Васин?
Но реших, че не си струва. Надявах се всичко да се изясни на следващия ден. Нали утре щях да се срещам с командващия. Трябваше непременно да видя командващия Западната група войски генерал-лейтенант Уткин. Исках да погледна в очите му, в които, бях сигурен, веднага щях да прочета отговорите на много от интересуващите ме въпроси…
3.
В приятелска компания
На следващия ден вече се чувствах чудесно. Но Грязнов все още го нямаше.
Събудих се рано сутринта и видях, че под прозореца на стаята ми е спрял разкошен черен мерцедес последен модел. Реших, че е за мене. Оказа се, че е така.
Внимателният Ваганов беше изпратил колата си.
Моят лекар отново предложи да ми направи две венозни инжекции, за да е сигурен, че няма да имам неприятности.
Подчиних му се с неудоволствие. След това закусих леко и се качих в колата.
Командващият ме очакваше към десет часа.
Резиденцията му беше една триетажна къща, напомняща средновековен рицарски замък с две полукръгли кулички, чиито покриви бяха увенчани със съветски знамена.
Кабинетът на генерал-лейтенант Уткин се намираше на втория етаж. Посрещна ме една от секретарките на командващия. Тя ме въведе в кабинета му.
Малко бях учуден, тъй като разчитах преди срещата ни да се видя със заместника му Ваганов, за когото бях прочел толкова любопитни неща в ръкописа На Васин.
Нямаше ги и съветниците на командващия, изобщо никакви офицери. Това също ми се стори странно. В коридорите бяха само часовите и охраната — никой друг.
Преминах през огромните резбовани дъбови врати, които разтвори пред мен секретарката, и се оказах в кабинета на Уткин.
Няма нужда да описвам огромния кабинет, носещ, както и всички други кабинети на военни началници, отпечатъка на незаличимия съветски стил. Очите ми веднага се спряха на задължителните дребни нещица, изработени от армейските майстори — някакви никелирани модели на самолети и ракети, чаши от снаряди върху масата, но те явно бяха немски — без малко да кажа, че са трофейни, — лети от бронз скулптурки, изобразяващи лов на мечка с кучета и ранен елен.
Иззад масивното бюро насреща ми се надигна дебел генерал-лейтенант, среброкос, с голяма брадавица на бузата. Той гостоприемно се усмихваше и ми се стори, че ей сега ще започне да ме прегръща и бащински ще ме нарече „синко“.
— Генерал-лейтенант Уткин — представи ми се той и се пошегува: — Но тъй като сте цивилно лице, можете да не ми козирувате при среща. Името ми е Михаил Юриевич. Адаш съм на великия руски поет Лермонтов. Заповядайте…