Той посочи стола и аз седнах.
— И така. В най-общи черти знам защо сте пристигнали при нас — започна генералът, макар че не бях му задал нито един въпрос. — Знам за интереса ви към моя помощник и предполагам какви ще са въпросите, които ще ми зададете. Но за мое най-голямо съжаление ще бъде много сложно да ви разкажа каквото и да е… — Той замълча и се замисли.
— Опитайте все пак — наруших паузата аз.
— Да се опитам? — Главнокомандващият вдигна вежди и дълбоко въздъхна. — Казвате, да се опитам, Александър Борисович? Ако ви интересуват данни, засягащи полковник Васин, то с нищо не мога да ви помогна. — Генералът вдигна ръка, давайки да се разбере, че не е завършил. — В навечерието на нашия разговор дадох обещание на другарите от военното разузнаване да не разгласявам сведения, които засягат работата на моя подчинен.
Почувствах как отново ми се завива свят и в слепоочията ми започват да чукат малки чукчета — разбрах, че са ни изпреварили.
— Затова единственото, което мога да ви посъветвам, е да забравите, че е съществувал полковник Васин. Делото му е вече под контрола на много сериозни хора. — Генералът се подсмихна и покровителствено ме потупа по коляното. — Нали знаете, че военните, извинете, не са лика-прилика на цивилните и вършат работата си сериозно. Затова имате цял ден да се поразходите из града, да купите подаръци на близките си и да се върнете в Русия. Господи, струва ми се, че от сто години не съм бил там…
Поклатих глава, обмисляйки кое как е, и накрая зададох единствения си въпрос:
— Тоест вие, Михаил Юриевич, искате да кажете, че вчера полковник Васин е бил арестуван във Вилнюс от хората на контраразузнаването? Правилно ли съм ви разбрал?
Никога не бях виждал за толкова кратък миг така да се измени нечие изражение. Генералът почервеня, могъщата зурла с брадавицата се разтресе и адашът на поета с ненавист процеди, накланяйки се към мен:
— Кой ви го каза?
— Какво точно? — с най-невинно изражение се заинтересувах аз, преструвайки се на глупак.
— Кой ви е казал, че Васин е арестуван? — последните думи генерал Уткин просто излая в лицето ми, пръскайки слюнки на всички страни.
Аз се изправих и седнах спокойно, кръстосал крак върху крак.
— Знаете ли, другарю генерал-лейтенант — казах аз, подчертано нахално разглеждайки всесилния главнокомандващ, — знаете ли, струва ми се, че някой ви е заблудил. Всички ние сме смъртни и никак не са ни чужди страховете. Цивилните смъртни винаги са се страхували от Държавна сигурност. Макар че не са се чувствали виновни — все пак са се страхували. А от какво се страхуват военните смъртни?
Почувствах, че въпросът ми е попаднал в целта — някой беше взел на мушка всесилния главнокомандващ. Сега генерал Уткин се страхуваше от онова, от което се страхуват всички военни началници, чиито подчинени са обвинени в шпионаж — от служебно разследване. Очевидно генералът не беше наясно какво е в момента разпределението на силите във военните върхове след опита за августовския преврат.
Гледах зачервената мутра на генерала и виждах страх и желание да сподели нещо. Щеше да го направи с радост, но не знаеше на кого и колко. Ясно почувствах, че зад Уткин стоеше някой по-умен и по-коварен, отколкото този генерал, наследил начина на мислене на съветския чиновник. И по-точно на съветския прапоршчик, станал в армията синоним на „идеалния крадец“.
— Казвам ви, Михаил Юриевич, като на приятел — полковник Васин все пак е бил отвлечен, а вие толкова се разтревожихте, защото си помислихте, че помощникът ви е арестуван от контраразузнаването. Това не е влизало в плановете ви, нали, другарю генерал?
Гледах излъчващото ненавист лице на Уткин и се чувствах победител. Да, аз бях прав! Васин наистина е бил отвлечен, възможно дори по заповед на Уткин, но във всеки случай не без знанието му.
— Напразно се завирате там, където не ви е работа, следователю — бавно каза Уткин.
— Моята работа е да разследвам убийства, уважаеми Михаил Юриевич. Не знам каква фигура е бил Васин във вашата партия шах, но в моята той беше топ. Играете ли шах?
— Слабо — измърмори генералът, чиито мисли сега се въртяха в съвсем друга плоскост.
— Аз вече десет години се занимавам със следователски шахмат. И представете си — казах аз, надигайки се от мястото си и давайки му да разбере, че нямам повече въпроси, — по време на играта изведнъж ми взимат топа. Как трябва да се чувствам? Оставаше само и царицата си да изтърва…