Выбрать главу

— А кой е царицата? — Генералът вдигна към мен очи на измъчено животно.

— Вие, Михаил Юриевич — казах аз и се усмихнах широко.

Няколко секунди мълча, премисляйки казаното от мен, и после запита:

— Защо решихте, че съм царицата и играя на ваша страна?

— Не съм го решил аз — казах. — Вие сам ще решите в рамките на следващия час.

Уткин опря юмруци в плота на бюрото.

— Къде сте настанен?

— Във вашата болница, както сте поискали — усмихнах се аз.

— В болницата? Защо? Не ви ли е добре?

— Не, вече съм здрав — отговорих късо, разбирайки, че ударът по главата ми не е бил поръчан от Уткин.

Исках да попитам генерала за Грязнов, но в този момент се раздаде тих телефонен звън по вътрешната линия.

— Да… Той е при мен… Нищо съществено. Нали казах, нищо съществено! — изведнъж изрева в слушалката Уткин. — Да, мисля, че няма да откаже да се срещне с вас. — Той отлепи слушалката от ухото си и каза: — Чака ви Ваганов. Вярвам, че няма да откажете да прекарате половин час в приятен разговор с него? — подозрително ласкаво попита генералът.

— Не, няма да откажа!

— Тогава той ви чака. — Уткин остави слушалката и натисна бутона за вътрешната връзка. — Мария Павловна, елате при мен!

Докато секретарката още не беше дошла в кабинета, попитах отново генерала:

— Още ли не сте решили, Михаил Юриевич? На чия страна ще играете?

Уткин изсумтя и гнусливо поклати глава.

— Стар съм вече, за да се занимавам с някакви си игри… Дори и армейски.

Вратата се отвори и на прага се появи неприветливата секретарка.

— Мария Павловна, изпратете нашия гост до Андрей Викторович.

Протегнах ръка на генерала.

— Благодаря ви. Искрено ви благодаря за всичко. Без да искате, вие много неща ми казахте!

Уткин, колкото и да е странно, стисна протегнатата ми ръка и се усмихна с крайчеца на устните си:

— Не бързайте да ми благодарите. Възможно е Андрей Викторович да ви съобщи нещо много по-съществено от мен…

Нищо не отговорих, сбогувах се и излязох, придружен от Мария Павловна.

Изкачихме се по широката дъбова стълба на третия етаж и тръгнахме към кабинета на Ваганов.

В преддверието седяха двама майори и един подполковник. Когато влязох, и тримата ме изгледаха неприветливо, но тутакси направиха по-добродушни физиономии. Единият от майорите се надигна насреща ми:

— Андрей Викторович вече ви очаква…

Влязох в кабинета на Ваганов.

— Радвам се да ви видя, Александър Борисович. Правилно ли произнасям името ви? — добродушно се усмихваше Ваганов, протягайки ми ръка.

— Да, съвсем правилно. Следовател Турецки — без усмивка отговорих аз.

— Искам да ви се извиня за оная неприятност, която ви се случи в тоалетната. Как сте могли така да се ударите, че да изгубите съзнание!? — въздъхна скръбно Ваганов.

— Струва ми се, че загубата на моето съзнание е ваша работа — студено отговорих аз.

Ваганов се престори на учуден.

— Нима? Макар че… Не знам, може би. Всичко е възможно. — На генералското лице се появи отвратителна тънка усмивка. — Но аз не ви поканих, за да правим дознание. Днес беше получена телефонограма от вашето началство.

Ваганов ми подаде официалната бланка на телефонограмата.

На листа хартия пишеше, че Московската градска прокуратура спешно отзовава мен и Грязнов от Германия. Делото се предаваше за доразследване на хората от комитета.

Почувствах, че не мога да се овладея. Явно на лицето ми е било изписано нещо такова, че Ваганов се разсмя.

— Какво ви е, Александър Борисович? Май не сте очаквали такова нещо? Тука всичко е предадено съвсем точно. Нашите шифровчици нищо не са измислили. Те не грешат! Така че, край — вашата мисия е приключена и нашето гостоприемство — също.

Погледнах неизразителните очи на този генерал и видях в тях дълбоко стаената му ненавист към мен.

— Ами ако не отлетя и остана да ви погостувам още? Какво ще стане? — присвих очи аз.

— Нищо хубаво… Мисля си за вашето здраве… Дори за живота ви не мога да гарантирам. Край. Както разбирам, командировката ви е прекратена. Значи сбогом. А пък аз ще се заема с четене в свободното си време. Мога да ви кажа, че е прелюбопитна историйка… — Ваганов вдигна от бюрото си някакъв немски вестник, който прикриваше не друго, а ръкописа на полковник Васин, откраднат от колата ми!