Той демонстративно придърпа страниците към себе си и започна да чете, охкайки и клатейки глава:
— Ама че мръсник!… Ама какъв мръсник… Нали… Какви кадри сме подготвили, а? — Ваганов ме погледна с хитрите си очички. После лицето му се озари от победоносна усмивка.
Стоях вкаменен. Мислите ми трескаво подскачаха. За миг само пред очите ми премина всичко онова, което бях премислял през дългите московски нощи. Изплуваха хиляди въпроси: къде е Грязнов, какво са направили с него, нима Васин е тук, в Германия, и е арестуван от Ваганов? Хиляди въпроси!
— Какво чакате, скъпи следователю, вървете… няма да ви задържам повече.
— Къде е Васин?
— Вие сте следовател, отговорете си сам на въпроса — присмя ми се Ваганов.
— Няма да го оставя така — казах аз и демонстративно седнах в креслото пред бюрото на генерала, хвърляйки телефонограмата на пода.
— Е, да. Виждам, че си смелчага! Обичам смелите. Пък и аз не съм страхливец, поне така ми се струва — отново се усмихна Ваганов. — Много добре се справи с моите тъпаци. Видя сметката на трима, а теб дори не те одраскаха. Юнак! Точно такива ни трябват…
— Много интересни бяха изпълнителите. Толкова ли нямаше някой по-добър, за да ме очисти? При това аз не съм ги трепал, единият се заколи, другият се застреля, а за третия пък нищо не знам.
— Това беше експеримент, скъпи другарю следовател. И завърши неуспешно. Но няма нищо страшно — отрицателният резултат също е резултат. Занапред ще имам едно наум — каза с изкуствена усмивка Ваганов. — Все пак е странно… Изпратих ти четирима, а се върна само един… Но това не е важно. Нали ръкописът е при мен, а че следователят е жив, може и да е за добро…
— Генерале, забравяте, че разговаряте със старши следовател по особено важни дела от Московската градска прокуратура! Да не би генералът да смята, че тук, в Германия, той може да не се подчинява на съветските закони?
— Мога!
— Струва ми се, че генерал-майорът се заблуждава.
— И какво предлагате, скъпи ми следователю? Да ме арестувате?
Аз мълчах.
— Предлагам ви мир. Вие не ни познавате, ние не ви познаваме…
— Къде е Грязнов? — едва не изкрещях.
Ваганов вдигна рамо:
— Честно казано, не съм се интересувал. Така че, Александър Борисович, в нашата шахматна партия победата е моя!
И отново на лицето ми се е изписало нещо, което накара Ваганов дрезгаво да се разсмее.
— Да не би да подслушвате кабинета на командващия?
— Да предположим, че съм телепат… И въобще аз много се интересувам от психология, от последните й постижения. А вие, другарю следовател?
— Не! Но ти обещавам, генерале, че няма да се измъкнеш — през зъби процедих аз. Внезапно ме обзе страшна ярост, такава, дори се учудих, че не мога да сдържа емоциите си. Така ми се искаше да скоча и да цапардосам по мутрата този усмихващ се мръсник.
— Казваш, че няма да ме оставиш? Ще видим… Имам добра идея… Вие можете и да ми потрябвате, уважаеми следователю, много да ми потрябвате! Дори можем и да се сприятелим! Не, шегата настрана, ние наистина ще се сприятелим, следователю.
— Много се съмнявам — изсъсках през зъби.
— Съгласен съм. По много въпроси не бях прав, но сега ви моля да се помирим. — Ваганов се надигна и отвори зад гърба си малка резбована вратичка. Оказа се, че това е ярко осветен огледален бар. Извади от него бутилка френски коняк с две кристални чаши и ги напълни. — Предлагам да пийнем за помирението…
— Не пия с подобна сган! — изграчих аз.
— Давам ви честната си дума, Турецки, че ще се сприятелим! Знаете ли, имам си принцип — винаги пия от този прекрасен френски коняк само с хора, които ми харесват. А вие ми харесахте, Турецки. Моля ви, не нарушавайте традицията… Знаете ли, пил съм от този коняк с министри и дори с един президент… И още нещо, храбрецо. Моля ви да се разпишете в моята книга за почетни гости… — Ваганов извади от дълбините на огромното си бюро голяма книга, подвързана с червена кожа, и заедно с чашата ми я подаде.
Изведнъж ядът ми премина, внезапно започнах да не го разбирам. „Какво е това, похвала за следователската ми дързост? Подигравка? Или клопка?“ — помислих си аз.