Шери кимна и отново си погледна часовника.
— Според договора — между другото, Гърция го е ратифицирала — теоретично биха могли да арестуват Джон Харис в Атина и да го пратят в Багдад, където след кратък съдебен фарс му е гарантирана доживотна присъда.
Джилиан вдигна ръка към устата си.
— Шегувате се.
— Не, не се шегувам. Заплахата е реална и слава богу, че реагирахте бързо, капитане. Президентът Харис не иска да вярва, но аз се обзалагам, че точно това предстоеше да стане, макар че едва ли е работа на Ирак.
— Значи всяка страна може да издаде такава заповед? — попита Крейг.
— Всяка — потвърди Шери. — Всеки съдия в което и да било затънтено кътче на света може да състави списък с обвинения и да издаде международна заповед за арестуване, а веднъж издадена, тя може да се използва буквално навсякъде за арестуване на когото и да било, дори ако името му е Джон Харис, Джими Картър, Джордж Буш или Джери Форд.
— Мили боже! — възкликна Крейг.
— Най-малкото — продължи Шери — могат да държат един бивш американски президент под арест година или две, причинявайки ужасни неприятности на Съединените щати. — Тя помълча и пак погледна часовника си. — Трябва да разговарям по телефона. Клетъчният ми телефон не работи в полет.
— Аз също — добави Мат Уорд. — Нито един от клетъчните ми телефони не действа.
Крейг насочи поглед към третия ред седалки в първа класа, където президентът Харис си бе сложил очилата и съсредоточено разглеждаше нещо. На борда имаше още сто и осемнайсет пътници. Повечето четяха или дремеха.
Крейг се обърна отново към Шери Линкълн.
— Когато пристигнем в Рим, ще можете да разберете каква беше тази история, нали?
Забеляза как лицето й посърна, докато размишляваше над отговора.
— Нали пътувате за Рим? — настоя той.
Тя изглеждаше потресена. Лицето й изведнъж пребледня.
— Извинявайте… какво казахте?
— Искахте да отидете в Рим, нали така?
Тя кимна, облиза устни и се озърна към Мат Уорд.
— Да, но… о, боже, нямах време да го обмисля.
— Какво? — попита агентът от тайните служби.
— Ако има заповед в Гърция — отговори Шери Линкълн, — значи може да има и в Рим. Италия също е ратифицирала договора.
— Има ли страни, които не са го ратифицирали? — попита Крейг.
— Не и такива, в които бихме желали да попаднем — каза тя. — Разбира се, Съединените щати го ратифицираха едва през деветдесет и четвърта година. — Тя се обърна към Джилиан. — Има ли сателитен телефон на борда? Отчаяно се нуждая от връзка, а трябва да си взема и електронния бележник от чантата.
— Използвайте който и да било от телефоните на седалките — отговори Джилиан. — Ако няма сигнал, те автоматично превключват на сателитна връзка. Но… почакайте, използвайте този тук.
Шери понечи да се завърти, но Крейг леко я хвана за ръката.
— Чакайте малко, мис Линкълн. Да не би… да не би да казвате, че може да го арестуват и в Рим?
— Наричайте ме Шери. Не знам. Колко време ни остава до кацането?
— Около час и десет минути.
— Ако успея да се свържа с необходимите хора… — Тя се поколеба, погледна го в очите и въздъхна. — Много се боя, че вече знам отговора. Ако някоя страна си е направила труда да издаде заповед за арестуването на американски президент, спокойно можем да се обзаложим, че няма да се стреснат от първия неуспех. Да, ще ни чакат.
— И нямаш представа кой стои зад това?
— Не.
— Може би си заслужава да кацнем другаде — каза Крейг. — Разбира се, трябва да помислим и за останалите пътници.
— Къде можеш да кацнеш? — попита Шери с внезапна надежда в гласа.
Крейг поклати глава.
— Не знам. Горивото ще ни стигне до Швейцария, Франция, може би до Испания и Германия. Разбира се, вече здравата съм загазил пред компанията. Всички мислят, че сме отвлечени. Не знам какво ще ме правят, когато открият истината.
— Така ли? — Шери пак поклати глава. — Лоша работа! Но поне в едно отношение ще ни е по-леко.
— В смисъл?
— Казваш, че от въздушния контрол ни смятат за отвлечени, нали?
— Да. И в моята компания смятат същото.
— В такъв случай Вашингтон вече знае.
Джилиан й протегна телефонната слушалка и Шери Линкълн се хвърли към нея.