След като свърши разговора, Шери Линкълн бързо се върна в първа класа и откри, че Мат Уорд все още разговаря с щаба на тайните служби във Вашингтон. Той й кимна да изчака и след малко остави слушалката.
— Какво ти казаха? — попита тя.
— Да си трая. И да не нарушавам закони.
— Очаквах нещо подобно — каза Шери.
Мат направи гримаса.
— Положението е много деликатно, Шери. Мога да сторя почти всичко, за да го защитя, но не мога да го опазя от съдебно преследване и законен арест. Ами ти?
Тя се обърна да погледне президента, който продължаваше да чете, после седна до Мат и разказа за разговора си.
— След няколко минути ще позвъня пак.
— Ако наистина е заповед за арестуване, не могат да я блокират, нали?
Шери сви рамене.
— Не знам, Мат. Това е въпрос за… вероятно за адвокат.
— Той има ли адвокат?
Тя го погледна втренчено.
— Не и за такъв случай. Мислиш ли, че трябва да се свържа с някого?
— Няма да навреди. Особено ако има вероятност да го арестуват.
Шери отново си погледна часовника и забеляза, че ръката й леко трепери. До новото обаждане оставаше съвсем малко, само колкото да уведоми президента. Тя се върна на мястото си, разказа му какво става, после вдигна слушалката и набра един от продиктуваните номера.
Джак Ролинс отговори веднага.
— Изчакайте, мис Линкълн. Ще включа в разговора заместник държавния секретар Рудолф Бейкър и Алекс Маклафлин от Министерството на правосъдието.
Тя повтори на глас имената, за да ги чуе президентът, и усети ръката му върху рамото си.
— Нека да поговоря с тях, Шери — каза той. — Ти свърши чудесна работа.
Джон Харис пое слушалката и мъжете отсреща моментално познаха характерния му тътнещ глас.
— Е, приятели, с какво си имаме работа?
— Господин президент, тук Руди Бейкър от Държавния департамент. Сър, преди няколко минути разговарях с гръцкия си колега. Този… по липса на подходящ термин ще го наричам правен инструмент…
— Наречи проклетото нещо с истинското му име, Руди! — намеси се някой. — Това е заповед за арестуване, господин президент. Аз съм Алекс Маклафлин, заместник-министър на правосъдието.
— Благодаря, мистър Маклафлин — каза Джон Харис. — Продължавайте, мистър Бейкър.
— Да, сър. Тази заповед за арест е издадена от съда в Лима, Перу, вследствие на жалба, подадена от перуанското правителство и по-специално от сегашния перуански президент Алберто Мирафлорес. В съответствие с Договора против изтезанията ви обвиняват за… за какво точно, Алекс?
— Господин президент, изглежда, че по ваше време е извършено нападение на фабрика за наркотици в Перу, което завършило много зле.
— Помня много добре — каза Джон Харис и сякаш отново видя снимките на овъглени тела в изгорялата сграда. — Това беше трагична грешка. Лангли проведе акция на своя глава и нае шайка престъпници.
— Опитват се да държат вас отговорен за случая, господин президент.
— Това е абсурд, Алекс.
— Да, сър. Сигурен съм, че е така, но според гръцките власти това пише в заповедта.
— Сър — обади се заместник държавният секретар, — гърците ми се сториха безкрайно облекчени, че пилотът успя да ви измъкне. Не са имали никакво желание да ви арестуват и депортират в Перу или да ви съдят на своя територия. Но моят колега подчерта, че от правна гледна точка не са имали друг избор, освен да изпълнят заповедта.
— А какво ще кажете за Рим, господа? — попита Харис.
Във Вашингтон настана многозначително мълчание. Накрая Бейкър отговори:
— Сър, днес адвокатът на Перу е представил заповедта на италиански съдия за утвърждаване. От италианското Министерство на външните работи ми казаха, че също като гърците нямат друг избор, освен да я изпълнят. С други думи, ще им се наложи да ви арестуват веднага след кацането.
— Разбирам — каза Джон Харис и потропа с пръсти по плюшения подлакътник на креслото. — Господа, тези обвинения са чиста глупост. Нямам нищо против да се задържа няколко дни в Рим, ако ми помогнете да изясня положението. Възможно ли е? Ще помогне ли Държавният департамент?