Цветан Ангелов
Настолната лампа и свещта, или приказка за приказките
Имало някога, има и сега един писател, който пишел, пише и сега чудесни приказки.
Но как се пишат приказки?
Кой знае?
Те, приказките, нищичко за себе си не казват.
Ала веднъж за тях отворили дума двете помощнички на писателя — Лампата и Свещта. Разбъбрали се там, на масата, край ръкописите, край старата изсъхнала мастилница — нали сега се пише с химикалки. Лампата била разкошна — с абажур от пергамент, с ресни от варакосана прежда. Свещта била по-скромна, даже най-обикновена — в прост керамичен свещник. Та… подхванали те разговор за приказките.
Но разговор ли е това?
Това е приказка за приказките.
Лампата, която заливала работния кът на писателя с мека светлина, повикала изгасената свещ.
— Свещице! Свещице!
Но Свещта не се отзовала.
— Ти глуха ли си? Не ме ли чуваш? Или си правиш оглушки?
Лампата поклатила с достойнство ресните на своя разкошен абажур.
— Ох — като насън изохкала Свещта.
— Какво ти е? — подхванала я Лампата. — Ти пак си плакала нощес.
— Да, плаках.
— И за какво? Не си заслужава да се плаче. Аз никога в живота си не съм плакала. И затова съм цяла-целеничка… Обиди ли те някой?
— Не.
— Тогава за какво?
— Ей тъй, от радост.
— И от радост ли се плаче?
— Да — кимнала Свещта.
— Не бива, сестро — взела да я уговаря Лампата. — Плачеш и се топиш. На, сълзите ти са напълнили чашката на свещника, замръзнали са по твоята красива дреха. Ех, колко висока, права и красива беше ти, когато те донесоха! Завиждах ти чистосърдечно. И същевременно се гордеех с тебе. Ние си подхождаме. Заедно красяхме работната маса на писателя… Но после ти заплака. И залиня. Сега ми е жал да те гледам. Скоро ще догориш и няма да те има вече.
— Зная, няма да ме има — отвърнала Свещта, — но ще го има Зайко Мустакатия.
— От приказката ли? — почудила се Лампата.
— От приказката.
— Странно… Да нямаш грешка?
— Нямам.
— Но нали го срещна вълкът?
— Е, срещна го, но…
— И нали реши да го изхруска?
— Е, реши, но…
Лампата изгледала подозрително Свещта:
— Да не би да знаеш повече от мене? Когато писателят започна приказката, ти не светеше. Не светеше и по-късно — когато я преполови.
— Но светех, когато я завърши — рекла Свещта и въздъхнала с облекчение.
Лампата млъкнала. Помръкнала. Докачена била.
— Чудак е този писател! — промълвила след малко. — Не ми позволява да узная завършека на приказките му. Отначало мислех, че секва токът в електрическата мрежа, но после се досетих, че той нарочно ме гаси. Чудак!
— О, той е толкова добър, добросърдечен… Да ти разправя ли края на приказката?
— Не — прекъснала я Лампата. — По-добре аз да ти разправя началото й… Слушай. Живял си на белия свят един обикновен сив заек на име Зайко. Не оня Зайко с клюмналото ляво ушенце. Не и оня Зайко с белия нагръдник. (Той бил татко на първия.) Не и оня Зайко с проскубаната гърбина. (Той бил дядо на първия.) Не и оня Зайко с броеницата от леки шикалки. (Той бил прадядо на първия.) А оня Зайко с дългите мустаци, за когото разправят небивалици — славният пра-прадядо на всички зайчета-сукалчета в неизбродната пра-прагора… Та тръгнал този пра-прадядо с кошница за ягодки — да нагости скокливите си пра-правнучета…
Излязъл Зайко на Ягодова полянка в горния край на гората и се прехласнал: ягодките само него чакали.
„Ягодке, ягодке — запитал първата, — искаш ли да гостиш едно клепоухо зайче?“
„Искам, искам!“
„Хайде в кошничката!“
И Зайко пристъпил към втората ягодка.
„Ягодке, ягодке, искаш ли да зарадваш едно скокливо зайче?“
„Искам, искам!“
„Хайде в кошничката!“
В тоя миг се появил Вълчан. Слабините му мършави, очите му трескави, но зъбите му здрави.
„Ау-у! — провил. И добавил на подбив: — Зайко, Зайко, искаш ли да нахраниш един прегладнял Вълчан?“
Потръпнал Зайко, но не търтил.
„Искам“ — рекъл.
Вълчан се приближил, отворил зъбата уста, примижал:
„Е, хайде, пъхни се между зъбите ми!“
„Аз ли? — взел да хитрува Зайко. — Че аз съм само кожа и кокали. Грохнах. Престарях.“
„Не ме лъжи! — настръхнал Вълчан. — Отдавна зная, че си млад. От двайсет години… Ау-у!“
„Отдавна помним ние с тебе, Вълчане. Остаряхме. На̀, и твоите зъби са като моите. Клатят се.“
„Не хитрувай.“
„Старите зайци не хитруват.“
„А какво-у?“
„Мъдруват.“
„А старите вълци?“
„Глупеят.“
„А-у?“
„Глупеят. И не познават кой заек е стар, кой — млад. Кой заек е беден, кой — богат. Но ти си едно изключение.“
Вълчан се унесъл в спомени: