„Когато те срещнах за първи път…“
„Е, да — въздъхнал Зайко, — тогава бях млад и беден — кръгъл бедняк.“
„А сега-у?“
„Сега, на стари години, съм истински богаташ.“
„Не хитрувай! — предупредил го гладникът. — Тогава се изплъзна, отърва си кожата, но сега ще те изям!“
„Ами наследството ми? Кой ще го пасе?“
„Какво наследство?“
„Ех, Вълчане!“
„Стига. Не понасям «ех». Сечи с две думи. Свят ми се вие от глад.“
„Добре… Тогава, след раздялата ни, аз…“
„Какво-у?“
„Избягах в младата гора. Ударих го на търговия. Най-напред продавах семки. Тиквени. А после станах майстор…“
„На какво-у?“
„Ами… на кукли. Правех Червени шапчици, като в оная приказка.“
„Известна ми е! — избухнал Вълчо. — Стига! Ще те ям.“
„Добре. Изяж ме. Но по-напред ми намери един пастир.“
„Пастир ли? А-у? Защо ти е?“
„Че кой ще пасе стадата ми? — завайкал се престорено дългоухият. — От куклите припечелих много пари. Две ракли жълтици. Накупих стока. Овчици.“
„Овчици ли? — хванал се в капана Вълчан. — И колко?“
„Е, само двеста — рекъл Зайко. — Но те се обагниха. Родиха ми по едно ваклушанче. Та колко станаха?“
Вълчан се заел да пресмята:
„Станаха… доста.“
„Но на мене ми се виждаха малко — продължил да хитрува Зайко. — За три години ги утроих. А после продадох половината…“
„Защо-у? — пак избухнал Вълчан. — Защо продаваш? Сега ще те изям!“
„Продавах, за да купя крави.“
„Стари ли?“
„Не, млади. Юници. А те се отелиха и…“
„Казах ти: сечи с две думи!“
„Продадох половината и купих кози… Сега по моите пасбища припкат агънца, теленца и козлета.“
„Ох, Зайко-у! Как съм гладен!“
„Стига! — на свой ред се ядосал дългоухият. — Не понасям «ох». Изяж ме, щом си толкова гладен, но ми обещай, че ще намериш пастир.“
„Че луд ли съм да ям такава мърша? Тю! Води ме при скокливичките. Хайде. Ти ще ги пасеш, пък аз ще ги… а-у, а-уу!“
И страшно затракали челюстите на гладника…
Лампата, която разказвала новата приказка на писателя, замълчала. И леко помръкнала под абажура с варакосани ресни.
— А после? — попитала Свещта.
— Е, после писателят натисна бутончето, изгаси ме и… не разбрах какво е станало с мустакатия Зайко. Но се досещам.
— Какво?
— Ами… вълкът разбрал, че заекът лъже и… хрус-хрус! Къде се е чуло и видяло заек да отглежда овце или нещо подобно?
— Слушай, слушай — засмяла се Свещта. — За края на всяка приказка ще питаш мене… Зайко наистина завел Вълчан при едно голямо стадо. Ваклушите пасели. Агънцата припкали край тях. „Избирай“ — казал Зайко. Пък агънцата били едни ми ти скокливчета — кое от кое по-крехки, кое от кое по-младички. Затруднил се Вълчан, помаял се. И не щеш ли, залаяли кучета. Баф-баф! Наскочили овчари. У-бря-а! Зайко — беж! И Вълчо — беж! Зайко — нагоре, а Вълчо — надолу. Стадото било на селяните от Стрелча. Кучета и хора настигнали вълка и…
Лампата потръпнала:
— И го убили, тъй ли?
— О, не-е. Поучили го. Куче го ръфнало с остри зъби. Овчар го тупнал с крива гега… А Зайко се прибрал невредим. И кошничка с ягодки занесъл на своите пра-правнучета.
— А Свещта си поплакала — подхвърлила на подбив Лампата.
— Е, да. От радост.
— Още малко ще се порадваш. Тази вечер ще догориш.
Не се огорчила Свещта. Не се засегнала от злорадото предсказание на Лампата.
— Ще догоря — промълвила, — защото съм свободна; защото дишам въздух. А твоята волфрамова жичка е затворничка. Не може да диша. И най-важното — не може да плаче… Ще догоря, но пак ще ме има. Децата ще ме виждат в честития край на всяка приказка.
— Е, стига, бъбрице — ослушала се Лампата. — Някой идва. Чувам стъпките му. Да, това е нашият стопанин.
Наистина, в стаята влязъл приказникът — добросърдечният създател и владетел на приказките.
— Виж ти! — рекъл той. — Забравил съм да угася настолната лампа.
Натиснал бутончето и лампата угаснала. После драснал клечица кибрит и поднесъл пламъчето й към фитила на Свещта. Работният му кът се озарил от жива, неспокойна светлина.
— Дишай, дишай, мила — рекъл на Свещта писателят. — Поплачи си. Тази вечер ще напиша приказка за тебе. И само ти ще ми светиш. „Приказка за сълзите на свещта“. И после ще я дам на оня черноок артист от телевизията, който пожелава „лека нощ“ на малките деца. Е, моите нощи биват и леки, и тежки. Но детските нощи трябва да са леки, само леки. А детските сънища — златни… На работа, писателю.
Да. Имало някога, има и сега един писател, който пишел, пише и сега чудесни приказки.