Колата мина под свода на централния вход и спря в павирания двор. Грей сам си отвори вратата, слезе и любопитно се огледа. Цялата сграда беше опасана с високи корнизи. Край северната стена се виждаха гаражите. Шест от тях бяха построени няколко столетия след основното здание. Етажът над гаражите също беше пригоден за живеене. Вратите на един от тях бяха отворени и вътре се виждаха двама мъже, които усилено лъскаха още един сребрист мерцедес. От южната страна нагоре се виеха солидни каменни стълби. Отпред, с лице към езерото, главната резиденция запълваше почти цялото пространство между стените. Трите етажа бяха изградени от покрити с мъх сиви камъни. Тесните прозорци гледаха надолу, към двора. Най-горният ред беше вграден в стръмния, покрит с плочи покрив. Стената на приземния етаж беше скрита зад каменни арки. В средата, точно срещу него, имаше масивни, резбовани дъбови врати, обковани с боядисано в черно желязо. Зелен бръшлян се виеше по фасадата.
Лявото крило на огромната врата се открехна и в процепа се показа женска фигура.
— Здрасти, Нат!
Джорджия Тейлър изчезна от живота му преди близо две години. Почти беше забравил вече чаровната усмивка и детския израз на лицето й. След всичкото това време обаче спомените за краткия им роман не бяха преставали да го измъчват. Тогава Уестин я командирова в Северна Африка заедно с Дарла Самсън и връзката им приключи от само себе си. Уестин понякога беше ужасно разсеян и рядко се интересуваше от личния живот на подчинените си. В противен случай едва ли щеше да ги раздели толкова нетактично. Така поне си мислеше Грей.
Тя носеше маратонки, светлокафяви дънки и развлечена мъжка риза на сини райета. Не можеше да се каже, че е красива, но имаше нещо в очите и изражението й, на което не можеше да устои. Винаги му беше напомняла за момичетата в гимназията.
Въпреки че ужасно се зарадва на срещата им, изпита странно притеснение и я поздрави доста по-сдържано, отколкото му се искаше:
— Здравей, Джорджия. Не очаквах да те видя тук.
— Заповядай вътре. Сигурно си изморен от пътуването. — Гласът й звучеше по-самоуверено отпреди. Нещо в живота й явно се беше променило.
— Не се чувствам изморен. Полетът беше много приятен. — Грей веднага усети някакво скрито напрежение, но нямаше ни най-малка представа на какво може да се дължи. Със сигурност обаче не беше заради неговото пристигане.
— Това е, защото не пътуваш достатъчно често.
Грей пристъпи към нея. Докато се чудеше какво точно да направи, тя му спести неудобството. Хвана ръката му и топло я стисна. Той потрепери при допира.
— Франц, би ли занесъл багажа на господин Грей в стая 214?
Дългият коридор, в който влязоха, беше единствената част от интериора на сградата, останала непроменена от времето на германските обитатели през петнадесети век. Поставени в позлатени рамки маслени портрети на непознати мъже висяха по облицованите с черешово дърво стени. От двете страни на коридора имаше около десетина врати. Релефният рисуван таван беше опасан с позлатени корнизи. Имаше и две голи златни фигури, които държаха по един факел.
— Бил ли си някога тук? — попита Джорджия. Помогна му да си свали шлифера и го метна на закачалката до вратата.
— Не.
Тя му махна да продължи наляво. Ръката й беше нежна, с дълги, красиви пръсти.
— Апартаментът на Джером заема половината от този етаж. Вдясно са складовете, кухнята и няколко трапезарии. На целия втори етаж са разположени стаите на персонала и местата за почивка. Лабораториите и оперативните зали са на последния етаж.
Тя млъкна и го погледна:
— Много бърборя, нали?
— Да, но ми харесва. Липсваше ми.
Някаква сянка от миналото премина за миг през лицето й.
— Да, добре. Джером те очаква.
Срещата им не протичаше по начина, който Грей толкова пъти си беше представял. Тя тръгна по коридора, без да го поглежда, и той послушно я последва. Спомни си за колито, което имаше като малък. Почувства се глупаво.
Минаха край масивните черни дъбови стълби в средата на залата и продължиха наляво през отворените двойни врати. Краката му потънаха в дебелия светлобежов килим. Стаята, в която влязоха, беше десетина метра широка и около петнадесет дълга. Стените бяха покрити с кафява коприна на тънки сини ивици. Цялата Източна част беше остъклена и гледаше надолу към езерото. Дебелата три метра каменна стена направо биеше на очи. Имаше няколко стола от хром и морскосин плат. Масите пък бяха от хром и стъкло. Край стените лежаха жълти възглавнички. Бяха окачени и няколко абстрактни картини с преобладаващ жълт цвят. На стъклената извита масичка до прозореца седеше Джером Уестин. Пред него имаше компютърен терминал и телефон — единствените аксесоари в стаята, които подсказваха с какво се занимава.