Той се обърна към президента и каза:
— Вижда ми се невероятно всички форми на комуникация да откажат по едно и също време. Възможностите са две.
— Слушам.
— Първата е американците, незнайно защо, изведнъж да са решили да ни изолират. Може би заради употребата на сила в Азербайджан. Но това е малко вероятно. Диалогът в останалите области не е прекъснат, а американският президент публично заяви, че разговорите между двете държави трябва да продължат. Втората, по-вероятна възможност е саботаж.
— Саботаж в техните системи? — попита секретарят.
— Или в нашите. Голям процент от хората у нас все още не одобряват отношенията ни със Запада.
— Ако проблемът идва от тяхна страна, не можем да направим нищо — каза президентът. — Генерале, погрижете се да проверите дали връзката се разпада на наша територия.
— Разбира се — обеща Жувармов.
Въпреки че не разбираше почти нищо от компютри.
Работата на заместник-оперативния директор никак не беше лесна. Тя струваше на Питър Мартин хиляди безсънни нощи, две съпруги и вероятно едно дете. Синът му вече беше на осемнадесет и сериозно обмисляше предложението за работа в Анаполис. Безусловното влияние на Мартин седеше в основата на това предложение, но Джаред Мартин се разкъсваше между желанието си да приеме работата и гордостта. Беше наследил от майка си вечното подозрение към него.
Мартин затвори телефона след двадесетминутен дебат със сина си. Опитваше се да го уговори да обядват заедно и да обсъдят проблема. Беше сигурен, че това което иска да направи за него, е правилно, но влиянието на Мери-Ан Мур Мартин се усещаше непрекъснато. Тя се спотайваше в сенките на скъпия си нюйоркски апартамент и следеше всеки негов ход. Това беше доста изморително и за Питър, и за Джаред Мартин. Все едно Том Брокоу, Дан Радър и Питър Дженингс едновременно да ти надничат през рамото, докато се опитваш да начертаеш политическите стратегии за Ирак. Тя никога не беше съгласна с решенията му.
Мартин посегна към бутона на интеркома точно когато вратата на кабинета му се отвори и влезе Норма Уайлд с димяща чаша в едната ръка и стенографски бележник в другата. Енергичната блондинка работеше за него вече пета година и му беше безусловно вярна.
— О, господи!
— Помислих си, че може да имате нужда от още едно кафе. — Тя остави чашата пред него и седна на стола отсреща.
Мартин отпи от силната гъста течност.
— Да, наистина. Какво ми остава за днес, Норма?
Тя остави бележника си на бюрото.
— Направих няколко промени. Имате уговорена среща с директора в два часа. По негово настояване. Заради Кловис, Ню Мексико. Наложи се малко да поразместя останалите ангажименти. Срещата със сенатора Уилямс от надзорния комитет по разузнаването се отлага за четири и половина. Били Мойгън ще бъде тук в пет. Обади се Том Креншоу. Настоява да се види с вас, преди да замине за Атланта.
Креншоу беше негов стар познат, още от времето когато Алън Дълес шпионираше Обединението на североизточните университети. Освен това работеше за Мартин в тайната секция, наречена оперативен директорат — един от общо четирите в ЦРУ Мартин оглавяваше оперативния, а колегите му със същия ранг стояха начело на разузнаването, наука и технологии, и администрацията.
Отношенията им се бяха обтегнали, когато Креншоу предаде приятелите си и получи научна степен на запад от Масачузетс. Самият Мартин, въпреки че беше роден и израсъл във Върмонт, завърши право в Калифорнийския университет. Обществената и политическа реакция след Уотъргейт и последвалата чистка в Управлението отвориха пътя за хора като Мартин. Томас Креншоу веднага го обяви за предател.
— Каза ли какво иска?
— Не, не пожела. Още ми няма доверие.
— Добре, провери дали ще успее да дойде, преди да съм излязъл.
Норма си записа инструкциите, после набързо нахвърли и тези за следващите два дни. Напълни отново чашата му и излезе. Мартин се зае да сложи в ред кореспонденцията, натрупала се по време на двудневното му отсъствие.
Отбелязваше и записваше кратки въпроси в полетата. Кодира телекс до нелегалния агент в Куета, Пакистан, с който искаше повече информация за местното производство на плутоний.
Креншоу пристигна точно когато привършваше втората купчина писма.
— Кафе, Том?
— Мога да мина и без тази гадост, която тук наричате цивилизовано питие.
Креншоу носеше бутиков морскосин вълнен костюм, снежнобяла риза и елегантна вратовръзка на тънки райета. Беше на петдесет и шест и годините му си личаха, но гарвановочерната му коса беше грижливо пригладена назад. Косата подчертаваше тъмните му очи, твърде малки за широкото, отпуснато лице.