Ръсел, Мартин и Веласкес седяха в остъкления й кабинет в ъгъла на ярко осветената зала, така че тя можеше да следи отблизо дейността на „бригадата“ си. Мартин й се виждаше доста изтощен. Умората му личеше: вече не я гледаше с онази недвусмислена дързост, която беше забелязала по време на вечерята им след Ню Мексико.
Тя можеше да разбере как се чувства след такава нощ.
— Може би преувеличаваме малко нещата — каза Мартин. — Нали всичко отново си е наред.
— Не съм чак толкова сигурен — отговори Веласкес.
— Рик е прав, Питър — съгласи се Ръсел. — Това беше поредната демонстрация на сила. Още веднъж той — или тя — ни показа, че може да нахълтва в системите ни, когато си пожелае. Същото беше и в Кловис.
— Онова, което ми разказахте за банката — продължи Веласкес, — никак не е маловажно. Унищожаването на цялата база данни е катастрофално. За обикновения гражданин това може би не е така. Поне докато не открие, че спестяванията му са на нула.
— Има едно нещо — обясни Ръсел, — което страшно ме притеснява. Всичко е прекалено очевидно. Обикновено хората, които се вмъкват в компютърните системи, го правят възможно най-дискретно. Опитват се да скрият следите си. В нашия случай обаче това не е така. Сякаш той иска да го хванем.
Веласкес кимна:
— Дано да си права. Най-големият кошмар е, че не можем да разберем как точно го прави.
— Не е ли вирус? — попита Мартин.
— В общи линии, да. Но изобщо нямаме представа каква е природата му. Другото, което ме смущава, господин…
— Питър е достатъчно.
Веласкес кимна и продължи:
— Засегната е държавната сигурност. А това е, или по-скоро беше, една високообезопасена система.
Ръсел погледна към копието на предупредителното съобщение. Беше изпратено по електронната поща на адреса на президента: president@whitehouse.gov. Не че той четеше лично цялата си кореспонденция. За това си имаше специален екип, който преглеждаше постъпилата информация и отговаряше, ако сметнеше за необходимо. Такава беше философията на „откритостта“ на администрацията. Всеки трябваше да има достъп до президента. Същата практика се прилагаше, макар и по-ограничено, и в Сената. Обемът на получените съобщения беше удивителен, така че се налагаше въвеждането на специална процедура за пресяване на фалшивите данни и тематично обобщаване на останалите. Малко от тях стигаха до върха на пирамидата.
Предупреждението беше кратко: „ОБЕДИНЕНАТА БАНКА В КЛОВИС, НЮ МЕКСИКО, ЩЕ ПРЕТЪРПИ КАТАСТРОФА. ИЗПРАТЕТЕ НЯКОЙ ДА НАБЛЮДАВА КОМПЮТРИТЕ ИМ ПРЕДИ 15:00 ЧАСА НА 13 ОКТОМВРИ.“
Белият дом получаваше цяла камара заплашителни писма, но някой от екипа явно беше решил, че точно това е достатъчно сериозно, за да го пропусне нагоре. Може би, защото носеше символа на намръщеното лице, а не както обикновено съответния потребителски идентификатор. Но служителят, обърнал внимание на съобщението, в никакъв случай не беше сбъркал.
— За какво използваш компютъра си, Питър? — попита Веласкес.
Мартин се ухили:
— Имаш предвид, когато не го ползва Норма?
— Точно така.
— Често казано, не разбирам много от тая работа. Имам няколко електронни таблици, които ми помагат да следя развитието на проектите. Бюджетът и разпределението на сумите също са там. Често търся информация в базата данни на ЦРУ Изпращам доста неща по електронната поща. Получавам повече, отколкото ми се иска.
— Дай ми някакъв пример, и тъй като и тримата разполагаме с необходимото разрешително, мога да ви покажа копия на кореспонденцията ти, които пазим в Мийд.
— Вярвам ти.
— Добре. Поддържаш постоянни контакти с хора от Управлението. Това е първото ниво на засекретеност. От време на време излизаш извън тези рамки — или огнения кръг, както се изразяваме понякога, — за да се свържеш с някой друг. И тъй като вчерашният случай беше такъв, да вземем за пример руското министерство на сигурността.
Мартин се поколеба за момент, после каза:
— Генерал Жувармов.
— Адрес?
— Жув-процент-милнет-ет-руснет-точка-ру.
— Страшен си — усмихна се Веласкес. — Звучиш като специалист.
— Винаги съм искал да бъда.
Мъжът от Агенцията за национална сигурност написа адреса в бележника си върху бюрото на Ръсел: