До него отстрани на магистралата стоеше огромният C-130 „Херкулес“, с който пристигнаха Давид и израелците. По-нататък в редица чакаха хеликоптерите. Командващите от двете националности разучаваха картите, преценяваха внимателно всеки ход и пресяваха информацията, събрана от шпионите им. И естествено, се опитваха да свикнат един с друг в името на общата им цел. Според Голоаз не биваше да се стига до ситуацията, когато едната ръка няма да знае какво прави другата. Такова развитие на нещата не беше от полза за никого.
Командосите се бяха събрали близо до хеликоптерите и усърдно почистваха и проверяваха оръжията си. Андре знаеше, че сред тях трябва да има пет или шест първокласни компютърни експерти.
Небето беше оловносиво, всеки момент заплашваше да завали сняг. Но сега нищо не можеше да ги спре.
Вайзнер беше в отлично настроение. Той излезе от самолета и застана до него. Носеше специалната черна униформа. Никой сякаш не си даваше сметка за опасностите и усложненията от такава военна инвазия посред бял ден.
— Това е замък, Андре.
— Не те разбирам, Давид.
— „Датекс“ е разположена в стар замък. Военните още работят по стратегията. Всичко ще мине гладко.
— Аха. Значи ще трябва да превземем някаква крепост? — Голоаз по-скоро очакваше огромен небостъргач от бетон и стъкло.
— Ще бъде истинско предизвикателство. В каменната стена има масивна врата, която може да ни затрудни малко. Дворът е прекалено тесен за хеликоптерите. Покривът е стабилен, но прекалено стръмен. Сигурно ще атакуваме кулите.
— Докато аз се разхождам из парка — каза Голоаз. — Но това е смешно, Давид. Шестдесет въоръжени до зъби мъже срещу само един очилат експерт и неговия компютър.
— Забрави ли какво може този компютър, Андре?
— Не съм. Но не ми се вярва да го е пригодил и за ръкопашен бой.
— Има сензори.
— Сензори?
— Разузнаването доложи, че цялата околност е натъпкана с камери и сензори. Което означава, че той е предвидил и е готов за бъдеща атака.
— Може би този човек все пак знае какво върши, Давид.
След реконструкцията на антената Конрад прегледа внимателно цялата информация, с която разполагаше за Глоубнет.
Търсеше някаква улика.
Не можеше да няма. Подсъзнателно хората често допускаха грешки. Като оня тип от „Компсистемс“ например, чийто потребителски код беше Монтана. Паролата за достъп беше съставена от разбърканите букви на Билингс, естествено плюс добавени произволни цифри.
Егоистите — а Конрад не си правеше илюзията, че е изключение — ужасно се гордееха с работата си. Дали по-натрапчиво или не, те винаги намираха начин да се рекламират, търсеха признание и слава. В далечното минало, още когато потребителският му идентификатор беше Ренегат, и той се ръководеше от същите мотиви.
Беше сигурен, че рано или късно ще успее да открие слабото място. Погледна часовника на втория монитор. Вероятно нямаше да има достатъчно време да попречи на Намръщения да удари щата.
Няколко часа отдели само за структурата на софтуера на „Компсистемс“, но остана разочарован. Нищо интересно.
После прочете договора и инструкциите за абонатите на Глоубнет.
Два пъти.
Нищо.
Вече имаше представа за програмирането на „Пелъс Гард“ с изключение на блокираните файлове. Прочете съсредоточено всеки ред, сякаш цифрите изведнъж можеха да му подскажат отговора.
Но сгреши.
Върна се в хола. От уредбата гърмеше гласът на Алън Джексън. Конрад застана до печката и се опита да подреди мислите в главата си.
Вече беше прочел абсолютно всичко за новата мрежа.
Или може би не?
Смътно се сети за рекламата в бюлетините преди откриването на Глоубнет.
Не беше ли в Уърлд Уайд Уеб?
Конрад забърза обратно към компютъра и стартира програмата-навигатор.
След няколко минути получи номера на страницата в Уеб. Извика я на екрана. Голямата жълта пеперуда размаха крила и отстъпи място на някакъв тип, който се представи за Нейтън Грей и под ритмичния приглушен музикален съпровод започна да изброява вълшебствата на Глоубнет.
И изчезна.
Конрад го пусна отново. Наведе се близо до монитора и впери поглед в образите.