В единадесет и половина вечерта Ръсел и директорът на ФБР се срещнаха с директора на централното разузнаване, началника на президентската канцелария и съветника по въпросите на националната сигурност в кабинета в източното крило на Белия дом.
Мъжете сякаш приеха с нежелание предвидения сценарий, базиран само на недоказаната теория за съществуването на модел при атаките. Единствените аргументи в полза на твърдението бяха, че Конрад живее именно в Колорадо и че няколко района в света продължаваха да страдат от действията на Намръщения.
— Значи разполагаме с няколко часа? — попита съветникът.
— Доколкото знам, атаките започват в осем часа сутринта.
— Да, сър, но този случай е малко по-различен. Досега Намръщения е действал импулсивно и не е бил в конфликт с никого. Няма начин сега той да не поиска да го обезвреди възможно най-бързо.
Съветникът отиде да събуди президента. До полунощ той беше говорил по телефона с губернатора на Колорадо, а шефът на личния му щаб предупреди федералните части в щата, включително и онези във Форт Карсън, близо до Колорадо Спрингс. Кадетите от военновъздушната академия и пилотите от базата „Питърсън“ бяха вдигнати на крак. Националната гвардия получаваше нареждания.
Луан се опита да си представи телефонните разговори в Денвър. Обаждаха се на полицейски началници, пожарникари и шерифи. Полицаи, детективи и какви ли не експерти бяха измъквани от леглата си посред нощ. Войници, полицаи и пожарникари щяха да са нащрек в целия район.
Федералните служби също реагираха. Агенти на ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, и представители на Министерството на финансите веднага се отправиха натам.
Обаче времето, с което разполагаха, се оказа крайно недостатъчно. Когато Колорадо беше ударен, нещата още далеч не бяха подготвени.
Ръсел и Монтгомъри се върнаха в кабинета й. Голяма част от агентите вече бяха там, когато докладите започнаха да пристигат. Линиите с отделите в Денвър и Колорадо Спрингс бяха заети в момента на удара и останаха отворени. Бяха в пряк контакт и с екипа в „Локхийд — Мартин“. Най-голямата отбранителна компютърна система беше съсипана.
Кабинетът й се беше превърнал в команден център, но нямаха абсолютно никаква власт. Луан и Дарел нервно се щураха нагоре-надолу и четяха набързо скалъпените доклади. Шефът непрекъснато говореше с директора на централното разузнаване и съветника.
— Току-що по радиото получихме информация от международното летище в Денвър — каза Дарел. — Четирима са загинали и още петима са ранени на самолета, който не успя да се приземи.
Сесили Амброуз откъсна най-горната страница на бележника си и й я подаде.
— Повечето шерифи и полицейски началници докладват, че радиостанциите в колите им не работят. Компютъризираната система за идентификация на престъпници вече не съществува.
— Електрическите компании не са в състояние да функционират — обади се и Джими Морган. — На много места подстанциите са се запалили, опитват се да изключат външните захранващи източници.
Друг агент извика:
— Полицията в Денвър е регистрирала повишена криминална активност. Бандите започват да се развихрят.
— Станциите в планината Лукаут са унищожени от свръхнапрежение на тока. Няколко радио и телевизионни станции буквално са изолирани.
„Хайде, Ренегат! Направи нещо!“ — каза Луан на себе си.
Дарел я погледна въпросително.
— Но това е замък! — учуди се Мартин и намали скоростта на взетия под наем фиат, когато наближиха огромната порта.
— Не ти ли казах? — попита Грей. — Пропуснал съм. Защо? Толкова ли е важно?
— Някои хора май доста ще се изненадат.
Двамата с Грей бяха прекарали ужасна сутрин. Питър си беше представял как тържествено се приземява в Цюрих на борда на някой луксозен самолет. Оказа се обаче, че Марго успя да им намери само някакъв потрошен „Пайпър Чероки“, пилотиран от бивш легионер, който явно обичаше силните усещания.
Мартин се чувстваше малко неадекватно от адреналина, отвратителното пътуване, недоспиването и занемарения си външен вид.
Хубавото беше, че мястото още не гъмжеше от въоръжените сили на двете съюзили се нации.
— Мога ли да вкарам колата вътре?
— Разбира се.
И Мартин просто мина през широко отворената порта, като не забрави да отбележи, че тя беше направена от двадесет сантиметра дебели греди и висеше на четиридесетсантиметрови железни панти. Влезе в малкия двор. Зави наляво, паркира фиата пред гаража и двамата с Нат слязоха.
Когато наближиха масивната входна врата, тя се отвори и на прага застана мъж, облечен със сини панталони, светложълта риза и синьо сако.