Луан отчаяно се отпусна на стола и се втренчи в монитора си.
— Здрасти, Луан!
Тя се обърна.
— Здравей, Рик.
— Отпусни се, скъпа. Всичко свърши!
— Свърши? Кое по-точно?
— Кошмарът ти. Моят също.
— Слушай, не съм в настроение за…
— Гаджето ти се свърза с мен.
— Нямам гадже! — дръпнато отговори тя, но все пак попита: — Кой?
— Ренегата. Влязъл е направо в системите на Агенцията за национална сигурност, сигурно за да ми докаже, че може да го направи. Оставил ми е кратко съобщение заедно с една хубава малка пеперудка. Според него тя може да изтрие скритите програми. Поставил е изрично условие да се разпространява безплатно. Вече започнахме.
— Боже господи! Знаех си, че може да го направи!
— Мога ли вече да те поканя на обяд?
— И още как! След пет минути съм готова.
Кейси се чувстваше отлично.
Според него щяха да минат няколко седмици, преди нещата отново да се нормализират. Естествено, доколкото това е възможно. Глоубнет едва ли някога щеше да превземе киберпространството. Проблемите им бяха станали обществено достояние и вероятно по-големите им клиенти отново щяха да се върнат в Интернет. В крайна сметка виртуалното общество щеше да разбере какво точно се е случило.
Макар че беше трудно да се предвиди какво ще се случи с Интернет.
Но това вече не беше негов проблем.
И дори мъничко съжаляваше, че Марк Себастиан се беше върнал в Чикаго. Иначе щеше да вземе няколко бутилки бира и да отиде просто да си побъбрят.
Генераторът му тихо бръмчеше и произвеждаше достатъчно електричество за компютрите и уредбата. Реба Макинтайър тихо пееше нещо.
Сега искаше само да зареди печката и да поспи поне шестнадесет часа.
Тъкмо понечи да изключи компютъра, за да пести енергия, когато комуникационната програма му сигнализира, че на линията има някой. Той щракна с мишката.
Ти си моят герой!
глупости, щеше да се справиш и сама
Сериозно! Скоро ще ти дойда на гости. Приготвила съм ти чек и нещо от федералния съдия.
Конрад помисли за секунда, после реши, че няма за какво да се тревожи.
ще те чакам
:-)
:-)
Конрад изключи компютъра и се върна в хола. Валеше сняг, но сега това му се стори по-скоро приятно. Застана на прозореца и се загледа навън.
Край хижата мина старата пума. Козината й беше опърпана. Явно не беше в най-добрите си години, но се движеше с достойнство, сякаш всичко наоколо й принадлежи.
Пък и така си беше.
Джером и Джорджия седяха в сумрака на кабинета му и гледаха езерото. Тя беше наляла по чашка „Айриш Мист“.
— Не мога да се сетя някога да съм се забавлявал повече от днес — започна той. — Истинско приключение!
— Беше доста забавно, нали?
— Е, трябва да си призная, че по едно време никак не ми беше до смях.
— Защо, Джером?
— Бях абсолютно сигурен, че именно ти се криеш зад Намръщения.
— Джером! Как можеш да си помислиш подобно нещо!
— Както и да е. Знам, че обичаш властта. И искаш непрекъснато да се доказваш?
— Затова ли им се противопоставяше толкова упорито.
— Естествено. Не можеш да си представиш колко се зарадвах, когато не успяха да открият нищо.
Джорджия се усмихна в тъмното.