Грей пръв беше изградил такава в Атланта. Имаше и още една в Омаха. В крайна сметка всички бяха създадени по основния модел, залегнал в първоначалните планове и прилаган както тук, така и навсякъде по света.
— Но едва ли имаш и контролен център?
— Не, такъв нямам.
Той я последва обратно през остъклената лаборатория по пътеката между компютърните терминали. Пресякоха коридора и влязоха в една огромна, около 1200 квадратни метра зала, покрита с дебел килим. Вътре имаше тапицирани кожени столове, а точно в центъра се намираше голяма маса с формата на ботуш. Покрай една от стените бяха наредени компютърните терминали, на другите две светеха електронни карти и информационни табла. Над картите, под самия таван висяха петнадесет първокласни монитора. Грей си помисли, че северноамериканското въздушно отбранително командване със сигурност щеше да умре от завист, ако можеше да види това.
Джорджия обясни:
— Оттук утре сутринта трябва да проведеш тестовете си.
— Дарла и Джийн пристигнаха ли вече?
— Дарла не успя да се измъкне от Кайро навреме. Самолетът й ще пристигне едва към полунощ. А Джийн ще бъде на летището след два-три часа.
Дарла Самсън беше управителен директор на „Транс-Африка Инкорпорейтид“. Фирмата й изграждаше компютърна мрежа, и то на континент, където осемдесет процента от хората не знаеха какво е компютър. Нейната компания също беше основана и финансирана от „Датекс“-Цюрих — централния офис на империята на Уестин. „Датекс“-Атланта още съществуваше, но като дъщерна фирма.
Джийн Лафлин пък беше управител на „Бритиш Компкомюникейшънс“. Голяма част от тази организация принадлежеше на правителството, но имаше и други акционери. Лафлин беше един от тях.
— А какво става с Меоши?
Джорджия погледна часовника си.
— Вероятно вече е пристигнал в Рим.
Меоши Йошима също беше работил в „Датекс“. Сега ръководеше „Азиатската комуникационна корпорация“.
— Значи ще се срещнем най-рано на сутринта?
— Да, предполагам.
— Ще ме разведеш ли из Цюрих?
Тя се поколеба.
— Ами…
— Само за два-три часа. Можем да отидем да обядваме някъде.
— Добре. Само да се преоблека и да се обадя на Джером, че излизаме.
Грей беше очарован от града, от неговата старинност и традиции. Топлият октомврийски следобед и разходката из тесните улички го изпълниха с въодушевление, което скоро зарази и Джорджия. Когато седнаха да обядват на открито с бутилка хубаво вино, той осъзна колко много му е липсвала през цялото това време.
— Бих искал още да си в Атланта — каза той.
Тя работеше в офиса на „Датекс“ в Атланта още когато той беше централен за компанията, много преди Грей да напусне, за да основе „Компсистемс“.
— Времената се менят, Нат. Както и всичко останало. Ти можеше още да си в Монтана.
— Монтана е вече в миналото.
— Да, за мен Уичита също. Връщане назад няма. Нито за теб, нито за мен.
Но Грей осъзна колко далеч бяха отишли нещата за нея едва когато се върнаха в замъка. Той изкачи две стъпала и се обърна. Тя стоеше долу в тъмното.
— Не искаш ли да пием по едно кафе? — попита той.
— Не, благодаря. Ще се опитам да поспя малко, преди да са пристигнали останалите.
— Добре. Тогава ще те изпратя до стаята ти.
— Аз живея на първия етаж, Нат.
— О! — Усмивката му бавно се стопи. — Разбирам. Ще се видим по-късно.
Той също си легна, но сънят все му се изплъзваше. Стая 214 беше удобна, но прекалено тясна. Имаше и собствена баня. Грей стана и закрачи нервно из помещението. Липсваше му прозорец, за да може да погледа новия свят наоколо. Бяха му се събрали прекалено много преживявания през този ден. Ето че най-после пристигна в Цюрих, но животът му някак не беше поел посоката, която очакваше.
Нейтън Грей се измъкна от Монтана и влезе във водовъртежа на големия бизнес абсолютно случайно. Бивш сержант от американската армия, той имаше собствено мнение за химическите оръжия, мините, бомбите и лаещите М-60. Когато се прибра у дома и влезе в университета, отказа да се присъедини към антивоенната кампания, въпреки че напълно споделяше идеята. За себе си беше поставил на първо място запазването на мира на технологично ниво. Това беше една от причините, поради които реши да говори с Уестин за създаването на „Компсистемс“ — неговата собствена компания за софтуерен дизайн и интегрирани системи. Така Грей виждаше начин за сближаването на хората, за тяхното сътрудничество независимо от териториалните, етнически и религиозни спорове. Уестин ентусиазирано прие предложението му и веднага се съгласи да го финансира. Всъщност начинанието толкова много му хареса, че той накара Самсън, Лафлин и Йошима да започнат работа в същата насока. Глоубнет излезе от прекия контрол на Грей и се превърна в програма от световен мащаб, доминирана от личността на Уестин. И от неговия гений, разбира се. Системите за сигурност „Касъл Моут“ и „Пелъс Гард“ бяха изцяло негови творения.