Тя допи кафето си и остави чашата на плота. После отиде в антрето, облече палтото си и измъкна от шкафа тъмнокафявата чанта, напълно в тон с обувките. Предварително беше прехвърлила вътре гримовете, ключовете, няколко дребни монети, портмонето, кредитните карти, клетъчния телефон и един полуавтоматичен деветмилиметров Браунинг. Ръсел не обичаше малокалибрените оръжия.
Апартаментът й беше на четвъртия етаж. Тя взе асансьора и слезе до приземния гараж, където беше оставила колата си. Тя също имаше нужда от почистване.
Нещата започваха да й се изплъзват от контрол. Имаше да свърши толкова много неща, за които все не достигаше време — да отиде на фризьор, да почисти колата и апартамента си… Малките всекидневни задължения започваха да я задушават.
Кварталът „Вирджиния Хайлендс“ се намираше на един хвърлей място (което шумът непрекъснато й напомняше) от вашингтонското национално летище. Самолетите влизаха и излизаха от летището, използвайки късия коридор над река Потомак. За четирите години, прекарани тук, Ръсел се беше научила да не обръща внимание на постоянния шум на реактивните двигатели.
Пое към града по магистралата „Маунт Върнън Мемориал“, като пресече реката при моста „Арланд Д. Уилямс младши“. Нямаше никаква представа кой е бил този Уилямс, въпреки че минаваше по този мост почти всеки ден. Искаше й се скоро да промени маршрута, защото беше започнал да й омръзва, но само по този път можеше да достигне зашеметяващата скорост от петдесет километра в час в сутрешните задръствания. Напрегнато се взираше в светлините на колата пред нея. Намали, после пак потегли.
Мобифонът й иззвъня. Тя бръкна в чантата си и го измъкна.
— Ръсел.
— Тук е Монтгомъри. Помниш ли Кловис?
Бяха свикнали много да внимават, когато говорят по клетъчните телефони. Разговорите лесно можеха да бъдат засечени.
— Как бих могла да го забравя.
— Случило се е почти същото в Дюселдорф.
— Какво знаеш по въпроса?
— Малко. ИНР — тамошното Бюро за разузнаване и разследване се е заело със случая. Изпратили са ни само обичайния сбит набор от информация. Става въпрос за голяма финансова институция. Има изтрити данни.
— Обади се на Мартин и го уведоми за случилото се — отговори тя, без да се замисля. Всъщност нищо не пречеше да говори с него лично.
— И още нещо, Луан. Назначено е съвещание под твое ръководство. Започва в десет часа тази сутрин.
— По дяволите! До гуша ми дойде от тези съвещания. И кой точно го назначи?
— Белият дом свиква всички под знамената.
Джек Крейн хвърли въдицата.
Вече не го правеше толкова често, защото сега не беше кой знае какво предизвикателство за него. Пък и нямаше значение за съществуването му. Е, може би съвсем мъничко…
Най-интересното в цялата тази работа беше, че човек никога не знае какво точно може да се хване. Дали само дребна риба, или пък някой огромен сом.
Беше сигурен, че именно това непреодолимо усещане кара мъжете с въдици, макари и разноцветни примамки да клечат с часове край бреговете на някоя река, нахлупили идиотските си шапки.
Само че в момента неговата въдица беше една дълга софтуерна програма, записана на устройство L — допълнително включено към основната памет. Програмата се изпълняваше от първия и третия компютър. Двата заедно имаха невероятна мощ. Втората машина се свързваше с чудовищната по обем сравнителна база данни, която Крейн беше създал и написал сам. Тя беше на устройство E и съдържаше 765 мегабайта информация, включваща имена, адреси и пароли, които беше събирал години наред. Тези данни непрекъснато се допълваха и актуализираха. Всъщност този компютър използваше втория модем и втората линия на международната телефонна и телеграфна компания на Джак Крейн и изпълняваше поддържаща функция. Съответната програма също беше създадена лично от него. Тя следваше доста оригинална идея, като междувременно осъществяваше телефонните му разговори, осигуряваше достъп до различни мрежи, бази данни и търсеше нови имена и пароли. Някои компании променяха паролите за достъп често, но програмата се справяше с кодовете и сама актуализираше данните. Ако автоматичното сондиране се сблъскаше с непреодолимо препятствие, като напълно обновена система за сигурност например, програмата прекъсваше работа и започваше търсенето в съвсем друга посока. Същевременно оставяше и съобщение в специално създаден файл, така че той лично да се заеме с въпросната система, когато има повече време. Защото по-голямата част от времето и интелекта му отиваха за разработването на нови програми, които можеха да се справят с различните защитни компютърни системи. За него това си беше хоби, при това далеч по-интересно от събирането на марки или пеперуди например.