Цялата къща имаше два прозореца. Вторият беше на северната стена и гледаше към разчистеното пространство отпред. Вътре имаше още стар, но много удобен диван, две също толкова избелели кресла и няколко лакирани масички от борово дърво. В ъгъла до дивана се намираше телефонът. Той никога не звънеше. Крейн си беше купил скъпа стереоуредба, един висок шкаф, пълен с компактдискове, и още два, претъпкани с книги. Той обичаше да слуша музика и почти непрекъснато четеше.
Стълбата до импровизираната кухня водеше към още недовършения таван. Там имаше само няколко кашона, които не бяха отваряни, откакто преди няколко години ги остави на съхранение в Кънектикът. Вътре имаше вещи, принадлежали на семейството му. Крейн нямаше желание да си припомня миналото.
За да не се катери по стълбата всяка вечер, беше преместил голямото легло долу, до задната стена. Вратата от лявата страна на леглото водеше към тесен, но дълбок килер. Отдясно беше банята, а точно до нея имаше помещение, което отначало явно бяха използвали като склад. То беше широко седем метра, дълго само два, отчасти вкопано в склона на планината с дебели бетонни блокове. Когато Крейн купи хижата, там имаше само няколко изпочупени мебели и електрически бойлер. Мебелите отдавна изгоряха в печката, а вратата към банята беше скрита зад няколко панела. Между два от панелите умело бяха прекарани кожени ремъци, така че ако някой натиснеше силно закачалката за кърпи, към складовото помещение се отваряше тесен проход. Крейн беше построил стена, която разделяше склада на две части — едната широка два, а другата пет метра. Отделно откъм южната страна на хижата беше избил врата, така че в по-малката стаичка се влизаше отвън. Сега там освен бойлера имаше и електрически генератор, захранван от бензинов двигател с мощност десет конски сили.
Високо в склона на планината Крейн беше монтирал антена, която му позволяваше да хваща няколко УКВ радиопредавания от Денвър и четвърти, седми и девети телевизионен канал. На една от кухненските лавици имаше осеминчово телевизорче. Повечето от денвърските радио и телевизионни предаватели бяха разположени на планината Лукаут в Голдън, а това не беше чак толкова далече. Крейн обикновено гледаше само новините, докато вечеряше, седнал на дъбовата маса в кухнята. Забавните предавания толкова го отегчаваха, че отдавна вече не ги следеше. Особено се дразнеше от филмите с надпис: „Направено по истински случай.“ Но не бяха чак толкова истински.
Крейн се имаше за голям кулинар, въпреки че рядко му се случваше да демонстрира уменията си на друг. Доставяше му удоволствие да рискува с нови рецепти. Днес обаче се чувстваше прекалено уморен след дългото пътуване до града и разтоварването на дървата за огрев. Приготви си два препечени хамбургера, натъпка ги с резенчета домати, лук, кашкавал и туршия и извади една бира от хладилника. Седна на масата пред телевизора и ги изяде, докато гледаше местните новини.
Нищо интересно. Няколко престрелки, опит за изнасилване, сигурно петнадесетото поред разследване за нередностите в денвърското международно летище и неувяхващата вяра, че тази година „Бронкс“ сигурно ще спечелят Суперкупата. Светът такъв, какъвто винаги е бил, на път да се превърне в едно голямо сметище.
Когато приключи с вечерята си, Крейн стана, изключи телевизора и изми съдовете и тигана. Развърза връзките на ботушите си, събу ги и ги остави под закачалката в ъгъла на трапезарията.
Дълго гледа през прозореца към „двора“ си. Джипът и ремаркето бяха паркирани на местата си под навеса. Задното стъкло на блейзъра не се виждаше от снега. Вече беше наваляло около двадесет сантиметра и следите от гумите започваха да се губят. Клоните на дърветата се превиваха от тежестта на падналия сняг.
Както си беше по чорапи, отиде до печката и пъхна вътре още две дълги цепеници. Те бяха още мокри от снега и изсъскаха, когато огънят ги облиза. Голямата нощна лампа на масичката в ъгъла светеше и придаваше на стаята неповторим уют. Във въздуха се носеше лекият аромат на борова смола.
Подът беше покрит с големи груби талпи от дъбово дърво. От тях на места стърчаха малки тресчици и Крейн обикновено обуваше дебели вълнени чорапи. Имаше два ръчно тъкани килима. Единият в синьо и бежово седеше под масата, а по-големият в синьо, черно и сиво беше постлан в хола. Гредите на стените бяха абсолютно голи, като се изключи закачалката и една гравюра на Бев Дулитъл, за която се беше изръсил хиляда и двеста долара. Гравюрата представляваше брезова горичка през зимата. Но ако човек се вгледаше внимателно, щеше да забележи, че между брезите умело са прикрити няколко индианци върху петнистите си понита.