— Накратко, вашето мнение е основано на стила на програмиране?
— Ъхъ. За жалост ще минат поне още десет години, докато съдът започне да приема тези неща сериозно, като анализа на почерка или дактилоскопията. Но ако разбирате от програмиране, един поглед ви е достатъчен — предсмъртното писмо е писано от някой друг и този някой, между другото, с дяволски силен. Писмото извиква завещанието като подпрограма, а то — завещанието — без съмнение е дело на Клуг. Там, така да се каже, е оставил отпечатъци и от двете си ръце. Последните пет години той е шпионирал съседите си заради едното удоволствие, влизал е във военни информационни банки, училищни записи, данъчни и банкови сметки. И е подслушвал телефоните в радиус три квартала! Чудовищно любопитство…
— Споменава ли някъде защо го е правил?
— Мисля, че просто е откачил. Бил е психологически неуравновесен и склонен към самоубийство, пък и всички тези таблетки с наркотици не са му давали здраве назаем. Той се е подготвял за смъртта и Виктор се оказал единственият достоен за неговото наследство. Ако не беше тази записка, бих повярвала, че Клуг се е довършил сам. Но тя не е писана от него, в това съм готова да се закълна.
В края на краищата се отървахме от Озбърн и аз отидох вкъщи да се занимавам с обяда. Когато всичко беше готово, дойде Лиза и отново с огромен апетит се нахвърли на яденето. После направих лимонада и се настанихме в моето малко патио3 да гледаме как се сгъстява вечерта около нас.
Събудих се посред нощ, целия в пот. Седнах в леглото да обмисля събитията от изминалия ден. Изводите никак не ми харесваха, затова метнах халата отгоре си и по чехли тръгнах към дома на Клуг. Входната врата пак беше широко отворена, но аз въпреки това почуках. Лиза надникна от гостната.
— Виктор, случило ли се е нещо?
— Не съм сигурен — отвърнах. — Мога ли да вляза?
Тя кимна и хлътнах подир нея в стаята. До компютъра имаше отворена кутия пепси. Лиза седна на своята скамейчица и тогава забелязах, че очите й са зачервени.
— Случило ли се е нещо? — и тя се прозя.
— Сигурно трябва да поспиш.
Лиза повдигна рамене и кимна.
— Да-а. Все не влизам във фаза, сега съм в дневна кондиция. Макар че съм свикнала да работя по всяко време и дълго… Не си дошъл да ми кажеш това, нали?
— Не. Сигурна ли си, че Клуг е убит?
— Предсмъртното писмо не е писано от него. Следователно остава да е убийство.
— Дълго си мислех за какво биха могли да го убият. Никога не излизаше от дома си, значи са го убили заради нещо, което е направил тук със своите компютри. Честно казано, не знам какво точно правиш, но вероятно се ровиш в същите тези негови работи. А ако тези хора се върнат?
— Какви хора?
Обърках се. Опасенията ми не бяха оформени съвсем ясно и вероятно — не съвсем убедително.
— Не знам… Ти каза… за някакви организации…
— Значи си забелязал как реагира Озбърн? Той реши, че Клуг е попаднал на някаква тайна организация, или че са го ликвидирали хората на ЦРУ, когато е подразбрал нещо секретно…
— Не знам, Лиза, но се изплаших. А ако същото се случи и с теб?
Най-неочаквано тя се усмихна.
— Благодаря ти, Виктор. Не исках да призная пред Озбърн, но и мен това ме безпокои.
— И какво мислиш да правиш?
— Да продължа работата. Опитах се да измисля някакви мерки за сигурност, но после реших, че от това не можеш да избягаш, все едно…
— И все пак, нещо може да се предприеме.
— Имам пистолет, ако това имаш предвид. Но помисли — Клуг бе гръмнат посред бял ден. Никой не е забелязан да влиза в дома. И тъй: кой може да дойде денем, да застреля Клуг, да програмира предсмъртното писмо и да си отиде, без да остави никакви следи?
— Някой много опитен и хитър.
— Ето, виждаш ли. Толкова опитен и хитър, че аз едва ли бих могла да му попреча, ако иска да се справи с мен.
Бях потресен и от думите й и от равнодушието й към собствената й съдба.
— Тогава трябва да прекратиш всичко и да се махаш.
— А, това не. Няма да позволя да ме разкарват насам-натам — и в гласа й долових твърдост.
Можех да й кажа още нещичко, но се отказах.
— Поне затваряй вратата.
Тя се разсмя и ме целуна по бузата.
— Обещавам. И съм ти много задължена за грижата.
Почаках докато затвори вратата след мен и като чух щракването на бравата, закрачих по осветения от луната двор към къщи. По средата се сетих, че бих могъл да и предложа да пренощува в моята втора спалня или поне аз да остана в дома на Клуг. После реших да не го правя, защото може да ме разбере неправилно.
Едва в леглото разбрах с огорчение и с известно презрение към самия себе си, че тя има всички основания да ме разбере неправилно.