И то макар че съм два пъти по-възрастен от нея.
Утрото прекарах в градината в размисъл за вечерното меню. Винаги съм обичал да готвя, но вечерите с Лиза станаха за мен най-радостното събитие за деня. Нещо повече — смятах ги за задължителни. Затова когато около пладне погледнах към улицата и видях, че колата й не е на мястото си, излязох от релси. Внимателно тръгнах към къщата на Клуг. Вратата пак бе отворена широко. Огледах къщата и не открих нищо особено, само на пода на спалнята бяха старателно наредени купчинки нейни дрехи. Когато почуках на вратата на семейство Ланиер, все още треперех. Отвори Бети и веднага забеляза тревогата ми.
— Момичето от дома на Клуг… Нещо се е случило. Може би трябва да позвъним в полицията?
— А какво се е случило? — попита Бети, гледайки зад гърба ми. — Сигурно още не се е върнала.
— По-точно?
— Видях я да излиза преди час. Кола за чудо и приказ!
Почувствувах се пълен кретен, но си предадох вид, че уж нищо особено не се е случило. Забелязах обаче погледа на Бети — сякаш иска да ме погали по темето или нещо такова. Вбесих се. Лиза е оставила дрехи, значи ще се върне. Продължавайки да се самонавивам, че това наистина е така, се потопих във ваната с ужасно гореща вода.
Почука се, отворих вратата и видях Лиза. С пакети в двете ръце и с обичайната си ослепителна усмивка.
— Исках да го направя още вчера, но забравих. Спомних си чак когато дойде. Много исках да те сюрпризирам, затова накупих разни неща, дето ги нямаш нито в градината, нито в кухнята…
Тя продължаваше да бърбори докато изпразваше пакетите с храни. Беше в нова фланела с надпис: В + Л — П. Нарочно не я разпитах какво означава това.
— Обичаш ли виетнамска кухня?
Едва сега забелязах колко е развълнувана.
— Никога не съм пробвал — казах. — Но обичам китайската, японската и индийската. Изобщо обичам да опитвам всичко ново.
За последното си изкривих душата; понякога пробвам нови рецепти, но в общи линии вкусът ми е съвсем на католик.
— Не знам какво ще излезе — засмя се тя. — Майка ми беше половин китайка. Така че довечера ще е нещо страшно…
Вдигна очи и като видя изражението ми, пак се засмя.
— Забравих, че си бил в Азия. Не се бой, няма да готвя кучешко.
Най-непоносимото беше борбата с пръчиците. Изтезаваха ме, доколкото можех да издържа, после си взех вилица.
— Извинявай — рекох, — но това не ми е по силите.
— Общо взето се справяш.
— Имах време да го науча.
Всяко ново ястие беше за мен откровение — никога не съм опитвал подобни неща.
— Страхуваш ли се от мен, Викторе?
— В началото — да.
— Заради физиономията ли?
— Просто съвкупна азиатофобия. Сигурно съм расист. Въпреки желанието си.
Тя кимна. Пак бяхме в моето патио, макар че слънцето отдавна се беше скрило оттатък хоризонта. Не мога да си спомня какво точно си говорихме, но беше нещо интересно.
— Вие, американците, имате комплекс на тема расизъм. Като че ли вие сте го измислили и никой друг, освен може би ЮАР и нацистите, не разбират на практика какво е расизъм. Вие не можете да различите една жълта мутра от друга и си въобразявате, че всички жълти са като по модел. Макар че у самите азиатци расовата омраза е страшно силна! — Замисли се и добави: — Ако знаеш как мразя Камбоджа! Избягах там от Сайгон и за две години попаднах в трудови лагери. Сигурно трябва да мразя само онзи мръсник Пол Пот, но ние не винаги сме господари на своите емоции…
На следващия ден отидох при нея около обед. Навън бе вече захладняло, но в нейната бърлога все още беше душно. Лиза ми разказа нещичко за компютрите, но когато се опитах да поработя с клавишите, стигнахме до извода, че едва ли си заслужава да започвам кариера на програмист.
Лиза ми показа приспособление, с което може да се свързва с всички компютри по света. Когато отидох, тя общуваше с някой от Станфорд, човек, когото никога не е виждала и знае само по позивните му „Бабъл Сортър“. С адска скорост те си разменяха своите компютърни думички, накрая Бабъл Сортър отпечата „Засега — П“. В отговор Лиза изчука „И“.
— Какво означава „И“? — попитах.
— „Истина“. В смисъл „да“, но обикновеното „да“ за хакера е твърде категорично.
— А какво е „Засега — П“?
— Това е въпрос. Добавяш към думата „П“ и се получава въпрос. „Засега — П“ означава, че Бабъл Сортър пита дали нашият разговор е завършил.
Замислих се и разгледах фланелката й, а след това очите й — сериозни и спокойни. Тя чакаше с ръце на коленете.
В + Л — П
— Да — казах. — Да.