— Прилича ми на някаква заплетена видеоигра — казах.
— В известен смисъл — да. Прилича на безкрайна верига от заключени стаи, във всяка от които се крие нещо страшно. Всяка крачка е огромен риск и всеки път изминаваш само една хилядна от дължината на крачката. Трябва да питаш чуждата машина горе-долу така: „Всъщност това не е въпрос, но ако внезапно ми щукне да те питам (което изобщо нямам намерение да правя) за това какво ще се случи, ако гледам тази врата (даже не я докосвам, дори ме няма в съседната стая), то какво би могла да предприемеш в този невероятен случай?“. Програмата смила всичко това, решава дали заслужаваш да ти метне торта по мутрата, след което или ти мята тортата, или си дава вид, че минава от позиция А на позиция А1. Тогава казват: „Е, да предположим, че действително съм погледнал вратата“, след което най-често тя ти отвръща: „Ти си гледай, гледай си!“4 — и всичко отива по дяволите.
Може това обяснение да изглежда тъпо, но според мен е най-сполучливият опит на Лиза да ми обясни с какво все пак се занимава.
— И ти им казваш всичко това? — попитах.
— Не, не всичко. Премълчах за четирите цента.
— Лиза, не съм искал тези пари, не съм молил и затова съжалявам, че…
— Успокой се, всичко ще е наред.
— Беше ли това регистрирано при Клуг?
— Да, и изпотроших доста време да го разшифровам.
— Отдавна ли знаеш?
— За седемстотинте хилядарки? Беше още в първия диск, който разчетох.
— Искам да върна тези пари.
Тя се замисли и поклати глава.
— Да се освободиш от тези пари сега е по-опасно, отколкото да ги оставиш. Някога това са били измислени пари, но сега си имат своя история. В данъчното смятат, че знаят откъде са ги взели, данъците са изплатени. Щатът Делауер смята, че ти ги е превела реално съществуваща корпорация. На адвокатската кантора в Илинойс е заплатено за процедурите около превода. Банката ти дава проценти. Не искам да те убеждавам, че е невъзможно да се изтрият всички тези записи, но не бих искала да се занимавам с това. Добре си разбирам от работата, но Клуг е имал особен талант, който аз, уви, не притежавам…
— Как е успявал с всичко това! Ти рече „измислени пари“. Да не ги е събирал от улицата?
Лиза нежно поглади компютъра.
— Ето ги парите — отговори тя и очите й блеснаха.
За да не ме безпокои, нощем Лиза работеше на свещ и това се оказа съдбовно. Върху клавиатурата тя работеше слепешката, а свещта й трябваше само да намира нужните дискети.
Така и си заспивах всяка нощ, загледан в крехката й фигура, потопена в топлото сияние на свещта. Златиста светлина върху златиста кожа…
„Кльощава“ — така Лиза говореше за себе си. Наистина беше слабичка и броях ребрата й, когато седеше с преплетени крака и изправен гръбнак. Понякога затихваше за дълго с отпуснати ръце, после дланите й като птици политаха нагоре, сякаш за да се сгромолясат върху клавишите, но винаги докосваше клавишите леко, почти беззвучно. Струваше ми се, че това са по-скоро упражнения на йога, отколкото програмиране. И самата тя казваше, че в състояние на медитация работи най-добре.
Никой не би нарекъл лицето й красиво. Малцина са даже онези, които ще го определят като привлекателно. Но на мен тя ми се струваше красива.
Преместих поглед от нея на свещта. Известно време гледах пламъка, после се опитах да отместя очи — не успях. Със свещите понякога е така, не зная защо — внезапно започват да примигват, макар че пламъкът остава вертикален. Подскача и се спуска, нагоре и надолу, нагоре-надолу, ритмично, разгаряйки все по-ярко, все по-ярко…
Опитах се да повикам Лиза, но свещта продължаваше да пулсира и бях загубил слово… Задъхвах се, разхлипах се, исках да крещя, да извикам да не се притеснява…
Тогава започна да ми се гади…
В устата си усетих вкус на кръв. Опитах се да поема въздух. Лиза стоеше на колене, навела глава над мен, и усетих на челото ми да пада топла сълза. Лежах до леглото, върху килима.
— Викторе, чуваш ли ме?
Кимнах. Изплюх лъжичката, която стърчеше от устата ми.
— Какво стана? По-добре ли си?
Пак кимнах и се опитах да заговоря.
— Лежи си. Повиках лекар.
— Не трябва лекар.
— Той все едно идва. Лежи си спокойно.
— Помогни ми да стана.
— Не бързай, не трябва.
Права беше — опитах се да седна и в същия миг паднах по гръб. На вратата се позвъни.
По някакъв начин Лиза успя да се отърве от лекарския екип и направи кафе. Отидохме в кухнята и тя мъничко се успокои. Беше вече един след полунощ, но аз все още се чувствах зле, макар пристъпът да не беше от най-страшните.
4
Грешен превод: всъщност е „Ти погледна!“, което придава съвсем друг смисъл на изводите. По-нататък грешката се повтаря, но с превода „Ти надничаше!“. Бел.Mandor.