Отидох в банята и извадих шишенцето с „дилантин“ (бях го скрил там, когато Лиза дойде при мен) и пред очите й глътнах таблетка.
— Днес забравих да взема — казах.
— Защото беше ги скрил. Глупаво е.
— Знам.
Трябваше да кажа още нещо — тя остана недоволна, че не се защитих, но след пристъпа нямах сили.
— Ако искаш, можеш да си отидеш — казах.
Лиза също не остана назад, скочи през стола, разтресе ме за рамото и рече сърдито:
— Да не съм чула повече това!
Кимнах и заплаках. Повече не ме докосна и това ми помогна. Можеше да започне да ме успокоява, но съм свикнал да се оправям сам.
— Отдавна ли ти е така? — попита. — Затова ли трийсет години седиш вкъщи?
— Почти. Когато се върнах от войната, ми направиха операция, но стана още по-лошо.
— Добре. Сърдя ти се, защото не ми каза предварително и не знаех как да постъпя. Трябва да ми кажеш какво да правя в такива случаи.
Тогава можех да сложа край на всичко. Още се чудя защо не го направих. За тези години бях си изработил няколко безотказни начина да прекъсвам всякакви близки отношения. Когато я погледнах обаче, аз се обърках — тя наистина искаше да остане. Не знам защо искаше, но това ми бе достатъчно.
— Сбърка с лъжицата — казах. — Ако имаш време и можеш да го направиш без да ти захапвам пръстите, по време на пристъп трябва да поставяш между челюстите парче смачкан плат. Чаршаф или нещо такова. Но не твърд предмет. — Опипах с ръка устата си. — Изглежда съм счупил зъб.
— Пада ти се.
Спогледахме се и се засмяхме. Тя заобиколи масата, целуна ме и седна на коляното ми.
— Най-опасното е, че мога да се задавя. По време на пристъп всичките ми мускули се свиват, но за малко. После започват произволно да се отпускат и съкращават…
— Знам. Опитвах се да те удържа.
— Никога не прави това. Ако не се оправя от първия пристъп и веднага започне втори, или пък видиш, че съм много зле три-четири минути, повикай бърза помощ.
— Но ти ще умреш преди те да дойдат.
— Тъй е, но иначе трябва да лежа по болниците, а не обичам болниците.
— И аз.
На другия ден Лиза ме взе да се поразходим с ферарито. Отначало бях нервен, страхувах се, че е луда глава, но тя караше толкова бавно, че дори сигнализираха отзад. По вниманието, което отделяше на всяко свое движение, разбрах, че е новак.
— Моето ферари ще умре от скука — призна тя. — Никога не вдигам повече от петдесет.
Влязохме в един магазин на Бевърли Хилз и Лиза купи нощна лампа на някаква невъобразима цена.
Нея нощ заспах трудно. Страхувах се от нов пристъп, макар че новата лампа едва ли би могла да го предизвика. Размишлявах колко много се е изменил езика с годините, има толкова много нови думи. Много от тях са за предмети и понятия, които в моето детство изобщо не съществуваха.
— Какво те привлича в компютрите, Лиза? — попитах.
Дори не трепна. Когато работи с машините, Лиза сякаш си отива от този свят. Обърнах гръб и се опитах да заспя, когато чух:
— Властта.
Вдигнах глава и я погледнах. Вече беше с лице към мен.
— В Америка ли научи всички тези компютърни работи?
— Някои неща още там. Не съм ли ти разказвала за своя капитан?
— Струва ми се, не.
— Странен човек. Разбрах го още там. Тогава бях на четиринайсет. Кой знае защо този американец се заинтересува от мен, нае ми добра квартира и ме прати на училище.
Тя замълча, вероятно очакваше моята реакция, после продължи.
— Това беше много полезно за мен. Научих се да чета добре, а когато можеш да четеш, за теб вече няма нищо невъзможно.
— Ама аз не те питах за твоя капитан, аз питах какво те привлича в компютрите. Може би възможността да заработваш добри пари?
— И това, но не само. В тях е бъдещето.
— Бог ми е свидетел, за това съм чел предостатъчно.
— Но освен това е истина. Освен това те дават власт, ако знаеш как да ги ползуваш. Ти сам видя възможностите на Клуг. С компютрите могат да се правят пари. Имам предвид не да се заработват, а да се правят. Все едно имаш печатарска машина. Помниш ли, Озбърн спомена, че домът на Клуг не съществува. Как го разбираш това?
— Сигурно е изтрил всички данни за дома си от разните там електронни памети.
— Това е само първата крачка. Но все пак парцелът трябва да е регистриран и в съответните книжа на областта, нали? Искам да кажа, че в тази държава все още не са престанали да използуват хартията.
— Значи го има в съответните нотариални книги.
— Не. Тази страница я няма.
— Не разбирам, Клуг никога не е излизал от дома си.