— Хлябът е направо прекрасен! — възкликна Лиза.
Сам го изпекох. Тя топеше соса с хлебна коричка и помоли за още. Доколкото знам, да се топи сос с коричка е признак на лошо възпитание, но това изобщо не ме вълнуваше — винаги съм правел същото. Впрочем, във всичко останало маниерите й бяха безупречни. Тя омете три порции мусака тъй, че нямаше нужда чинията да се мие. Останах с впечатлението, че едва удържа своя животински апетит.
— Сигурна ли сте, че не искате повече грах?
— Ще се пръсна — и тя доволно се потупа по корема. — Благодаря ви, мистър Апфел. Сто години не съм яла домашна гозба.
— Можете да ме наричате Виктор.
— Толкова обичам американската кухня.
— Не знаех, че има и американска. Имам предвид като китайската или… Американка ли сте?
— Разбирам ви, Виктор — и тя се усмихна. — Аз съм американска гражданка, но не съм родена тук… Извинете за минутка — клечка за зъби?
Пуснах водата и се захванах с чиниите. След малко Лиза се присъедини и започна да подсушава с кърпа чиниите, въпреки моите протести.
— Сам ли живеете?
— Да, откак родителите ми починаха.
— Не сте ли били женен? Можете да премълчите, ако това не ми влиза в работата.
— Ами. Никога не съм бил женен.
— За ерген се справяте отлично.
— Дълга практика. А мога ли и аз да питам?
— Може.
— Откъде сте? От Тайван?
— Езиците ми се удават. В къщи говорех на „пиджин америкън“, но тук бързо се научих да говоря правилно. Говоря също френски, е, доста кофти, четири-пет диалекта китайски, ама съвсем неграмотно, едва-едва виетнамски и знам тайски2 точно толкова, че да кажа „Моя иска види американски консул, бързо, дявол вземе теб, ей ти!“.
Разсмях се. Последната фраза тя произнесе с подчертан акцент.
— Тук съм вече осем години. Досетихте ли се къде е „вкъщи“?
— Виетнам?
— Точно така. Сайгон.
— Пък аз ви сметнах за японка.
— Някой път ще ви разкажа за себе си… Виктор, а това зад вратата пералня ли е?
— Да.
— Ще ви попреча ли, ако изпера едно-друго?
Разбира се, не ми пречеше. Седем чифта джинси, някои с отрязани крачоли, и две дузини фланели с рисунки можеха да минат за момчешки гардероб, ако към тях нямаше още всякакви полупрозрачни работи.
След това отидохме в задния двор да се погреем на залязващото слънце и тя поиска да види градината ми — моята гордост. Когато се чувствам добре, прекарвам там по няколко часа, обикновено сутрин, при това цяла година. В Калифорния това е възможно.
Градината й хареса, макар да не беше в блестящ вид; последните дни прекарвах или в леглото, или във ваната, и вече бяха плъзнали плевели.
— Когато бях малка, също съм работила в градина — рече Лиза. — И две години на оризови плантации.
— Там сигурно е по-различно.
— И още как, дявол да го вземе! После няколко години не можех да погледна ориз.
Говорихме за разни неща. Не помня как точно подхванах, но й разказах, че съм воювал в Корея. Разбрах, че е на двайсет и пет и че рождените ни дни съвпадат, значи преди няколко месеца аз съм бил точно два пъти по-възрастен от нея.
Името Клуг се появи в разговора ни само веднъж, когато Лиза спомена, че обича да готви, но в дома на моя съсед това е напълно невъзможно.
— В гаража му има хладилник, наблъскан с всякакви замразени храни — каза тя. — В къщата има само една чиния, една лъжица, една вилица и една чаша. Плюс микровълнова печка — най-добрият модел, който може да се види в каталозите. И това е. Явно е бил особняк.
Лиза привърши прането едва привечер, сложи нещата в плетена кошница и тръгнахме към простора. Докато изтръсквах фланелките, разглеждах разните картинки и надписи. Понякога разбирах какво е, понякога не. Имаше рок-групи, карта на Лос Анджелис, снимки от сериала „Стар трек“. От всичко.
— А какво е това „Дружество L5“?
— Момчета, които искат да построят в космоса орбитални ферми. Попитах ги дали имат намерение да отглеждат ориз; казаха, че оризът не е подходяща култура за условията на безтегловност — и тогава купих тази фланелка.
— И колко общо имаш?
— О, четири или петстотин.
На другия ден по пощата дойде писмо от адвокатската кантора в Чикаго. Относно седемстотинте хиляди долара. Оказва се, че парите са ми приведени от арендна компания в Делауер, основана в 1933 година с цел да подсигури моята старост. Моите родители са били съоснователи. Дългосрочните вноски са си казали своето, на което се дължи и внезапният ми финансов възход. Данъците били изплатени.