Маймунско сборище беше най-доброто сравнение. Там имаше около двеста екземпляра. Г. А. беше разказвал, че те се събират тук всяко лято от целия Съюз, изкарват по около две седмици и се прехвърлят в други райони, а на тяхно място идват нови. Десетина процента, обаче, са местни, Ташлински. Главно ученици. Оглеждах се за познати лица, но не открих нито едно.
Г. А. извади кошницата от багажника на колата и тръгна косо през катуна към най-населения огън, разположен на десетина метра от брега. Около него седяха към петнадесет души. Когато приближихме, те се размърдаха, така че се освободи място и за трима ни. Г. А. седна, измърмори: „Ще ни приемете ли…“ и започна да вади продуктите от кошницата. Измъкваше пакетите един по един, без да бърза — брашно, консерви, бонбони, шпеков салам — и, без да гледа, ги подаваше на „дамата“, която седеше вдясно от него. Тя ги поемаше, казваше „благодаря“ и ги предаваше по кръга. Флоровете се раздвижиха, оживиха се. Един огромен младеж, обраснал целия (от темето до пъпа), с черни къдрави косми и облечен с десантен комбинезон със спуснато горнище, пое поредния пакет, отвори го, погледна вътре и изсипа съдържанието му във врящата котелка. Беше натрошено фиде. Флоровете мърдаха, настаняваха се по-удобно и аз ловях някои одобрителни погледи, насочени към мене. Чуваха се думи, повечето от които не разбирах. Това беше някакъв съвършено непознат жаргон, ужасна смесица от изкривени руски, английски, немски, японски думи, произнесени със странна интонация, подобна на китайската — някакво слабо, пискливо повишаване на тона в края на всяка фраза. Няколко пъти си повторих наум: „Всеки човек е човек, докато със своите постъпки не докаже обратното“ — и погледнах Микаел. Моят Микаел изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне направо върху гърба на Г. А. Разбрах защо Г. А., го беше взел с нас. Нашият Микаел е гнуслив, а нали ние нямаме право да бъдем гнусливи. Гнусливостта е несъвместима с любовта.
Г. А. даде съвет да накълцат в котелката салам. Една остригана до голо мадама (лицето й не беше от най-чистите, а на голите си рамене беше метнала огромен шал-боа от водни лилии), послушно започна да кълца салам. Г. А. посъветва да не слагат в котелката консервирани скариди и скаридите бяха оставени настрани. Голямата готварска лъжица вече беше в ръцете на Г. А., той бъркаше, гребваше, духаше, опитваше и всички го наблюдаваха и чакаха неговите решения. Той каза: „Сол“ — веднага хукнаха за сол. Каза: „Пипер“ — но пипер Флората нямаше.
Аз ги наблюдавах и честно се опитвах да формулирам, за себе си, отговор на въпроса: какво всъщност представляват те? (Съвсем не се чувствах учител, чувствах се като етнограф или, в краен случай, като лекар.) Момчетата си бяха момчета, момичетата — момичета. Да, някои от тях бяха неумити. Други бяха неприятно мръсни. Но такива бяха малко. Множеството лица, които видях, бяха млади, приятни и чисти — никаква патология, никакви циреи, трахоми или разни кожни болести, за които толкова много приказват върлите противници на Флората. И, разбира се, всички те бяха различни, както впрочем би трябвало и да бъде. Все пак между тях има и нещо общо. Може би това е общият израз на лицата (ако се вгледаш, откриваш, че имат много бедна мимика), или общият израз на цялото тяло, ако може така да се каже. Някаква сякаш нарочно търсена отпуснатост във всички движения. Никой няма просто да сложи нещо на земята. Непременно ще разтвори вяло пръсти и ще го изпусне. И не от където го е взел, а някъде по-близо, сякаш вече не са му останали сили да протегне ръка…
Друга обща черта — непредсказуемост на постъпките. Не бих се наел да предсказвам дори най-обикновените им действия. Ето, един от тях седя, седя, облегнат на една страна, а когато свалиха котелката от огъня и стана време за ядене, изведнъж стана, запъти се към един огън в другия край на катуна и седна там. На негово място дойде дойде пък друг — слаб и дълъг като върлина, в десантен комбинезон, препасан с широк колан, на колана — манерка, а на краката — онези техни знаменити „коренища“ — огромни, подобни на цървули обуща, плетени ръчно от пух и боядисани в зелено. Дойде, седна, поля коренищата си с водица от манерката и обяви без да се обръща към никого: „Враствам тука.“ После присви очи и се зае да наблюдава Г. А.
Беше около двадесет и пет годишен, гладко избръснат и нормално подстриган, а през разтворената яка на комбинезона, върху неокосмените му гърди се виждаше верижка с някаква малка емблемка на нея. Живи очи с цвят на орех, голяма уста и вдигнати нагоре ъгълчета и отлични бели зъби. Веднага се виждаше — техният предводител. Нуси. И нито в едното, нито в другото му ухо нямаше някоя от онези дяволски музикални запушалки — казваха им функове — от които всички те изглеждат някак сънливи и сякаш не от мира сего. Този беше напълно от мира сего, независимо от комбинезона, коренищата и другите аксесоари. И явно познаваше Г. А. (Подозирам, че и Г. А. го познава, вече са се срещали някъде и не се обичат много. Това, обаче, си е чиста интуиция. Мойша смята, че съм си го измислил.)