Той говореше за законите на Флората. Флората има само един закон: не пречѝ. Но ако искаш да бъдеш истински щастлив, трябва да следваш няколко добри и мъдри съвета. Никога не искай много. Флората ще ти дари всичко, което наистина ти трябва, останалото е излишно. Колкото повече искаш, толкова повече пречиш на другите, значи на Флората, значи и на себе си. Говори само това, което мислиш. Прави само това, което желаеш да правиш. Единствено ограничение: не пречи. Ако не искаш да говориш, мълчи. Ако не искаш, не прави нищо.
Трионът е силен, но стволът е винаги прав.
Намерил си портмоне? Пази се! Ти си в голяма опасност.
Можеш да искаш само това, което искат да ти дадат.
Можеш да вземеш. Но само това, което не е нужно на другите.
Помнѝ винаги: светът е прекрасен. Светът е бил прекрасен и ще бъде прекрасен. Само не трябва да му пречим.
(По-късно Г. А. каза по този повод: „Стани сянка на злото, нещастни сине на Тума, и страшният Ча няма да те хване“ — и попита — „Откъде е това?“)
В разгара на проповедта вниманието ми беше привлечено от странни звуци. Вгледах се през дима и замрях от учудване. Онзи същият, брадато-косматият (напълно окосменият), обладаваше съседката си с остриганата глава.
Стана ми нетърпимо срамно. Наведох очи и повече не можах да ги повдигна. Особено много се измъчвах, като знаех, че и Миша, и Г. А. виждат всичко това. Беше ме срам и заради флоровете, но точно пък тях гледката съвсем не ги шокираше. Виждах как някои поглеждаха към съвъкупляващата се двойка с любопитство, и даже с одобрение.
„Внезапно иззад храстите се раздаде странно стакато, звук, който досега не бях чувал, няколко силни и отривисти О-О-О; първият звук О беше подчертан, с ударение и отделен от следващите с ясна пауза. Звукът се повтори отново и отново, и след две или три минути разбрах каква беше причината за него. Ди Джи се чифтосваше със самката.“
Въпрос: от къде е това? Отговор: Д. Б. Шалер — „Година на горилата“.
Ръкопис „ОЗ“ (4)
4. Вечерта на първи, доколкото си спомням, август (това се случи още в Ташлинск), на Теренкур ме спря нашият шофьор Гриня. Като ме дръпна встрани, той, с една небрежност, която ми се видя малко пресилена, запита:
— Как е положението със субстанцията по вас?
— Къде е това по нас? — осведомих се аз, бидейки в злобно-иронично настроение.
— Ами, в Ленинград, в Москва…
— Ами, както навсякъде — отговорих аз, оставайки в същото настроение. — Седемнадесет и тридесет и пет. Ако ти провърви — десет и нещо.
— Е, тъй, тъй… — измърмори Гриня неопределено. — Ами, ако да речем, е специална?
— „Специална“13?… Нея, според мен, отдавна вече не я произвеждат.
— Не бе, не те питам за тази „специална“… Питам как върви специалната, особената субстанция? Дето е нематериална и независима от моето тяло!
Изгледах го и не забелязах нищо такова. Въобще, според моите наблюдения, Гриня беше напълно положителен човек, и трезвеник. Стопанин. Най-добрият участък за лично ползване към обсерваторията. С къщичка. Всичко със собствен труд. И стария си Москвич, и него направи със собствените си ръце… Той оцени правилно моя поглед и малко се смути…
— Не бе, аз просто така… — каза той уклончиво и изведнъж започна да разказва как някакви гастрольори миналата година измамили старата му майка и за една петарка й измъкнали старинна икона, още от дядо му, която е безценна и за която всеки музей ще брои две стотачки най-малко.
Аз го слушах и недоумявах, а той изведнъж прекъсна разказа си и предложи след два часа да се отбия в неговата „къщурка“, за да „посвидетелствам“. Оказа се, че той иска да направи някаква сделка и има нужда от присъствието на сигурен човек.
Не мога да кажа, че предложението ми хареса, но не можех и да откажа. С Гриня ни свързва старо приятелство, още от началото на шестдесетте, когато аз бях началник, а той шофьор на експедицията, която търсеше в Туркестан място за строежа на Големия Телескоп. Гриня ми беше много задължен, пък и аз му бях задължен за някои неща, защото и двамата бяхме грешни в младостта, Гриня — повече, аз — по-малко, но и двамата.
И така, след два часа, тоест вече късно вечерта, аз се оказах в „къщурката“ на Гриня, скрита сред някакви екзотични храсти в личния му парцел. Отвън беше тъмна южна нощ, свиркаха жътвари, ухаеше на билки и цветя, а вътре, под лампа с розов абажур край масата, покрита със стара, добре изпрана, някога разкошна покривка, седяхме ние тримата: Гриня (Григорий Григориевич Бикин, шофьор първи клас), аз (Сергей Корнеевич Манохин, кандидат на физико-математическите науки, старши научен сътрудник), и Ахасфер Лукич (Ахасфер Лукич Прудков, застрахователен агент).