ГРИНЯ пита Ахасфер Лукич дали не възразява против присъствието на този тука свидетел.
АХАСФЕР ЛУКИЧ не само не възразява, но всячески го приветства, понеже го познава, цени и му има пълно доверие.
ГРИНЯ предлага да пристъпим направо към работата, защото знае ли човек.
АХАСФЕР ЛУКИЧ припряно изважда от препълнената си чанта розови бланки за застраховка и започва да ги попълва.
ГРИНЯ (с известна тревога): „Това пък за какъв дявол ни е?“
АХАСФЕР ЛУКИЧ (без да престава да пише): „Ами че как иначе, драги. Без това съвсем не може. Това, може да се каже, е най-главното.“
ГРИНЯ гледа Ахасфер Лукич намръщено и с недоумение, после лицето му се прояснява, сякаш нещо е разбрал.
Аз не разбирам нищо, започвам да се ядосвам, но засега си мълча.
АХАСФЕР ЛУКИЧ с професионална усмивка връчва на Гриня „Свидетелство за застраховка срещу нещастни случаи“.
ГРИНЯ (чете свидетелството и се ухилва): „Точно три рубли. Тъкмо после ще си ги прихванеш…“
АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Разбира се, разбира се. При мене всичко е отбелязано.“ Изважда от чантата си и слага пред Гриня голям лист плътна бяла хартия, изписан на ръка с извънредно красив, калиграфически красив почерк, с лек наклон наляво.)
ГРИНЯ мъчително дълго чете текста, като мърда устни и зверски мръщи чело.
АХАСФЕР ЛУКИЧ се усмихва приятно.
Аз просто не знам какво да мисля, и изпитвам неприятни, но съвсем неясни подозрения.
ГРИНЯ е прочел документа още един път и дъвче бузи в знак на дълбоко съмнение.
АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Забележки? Допълнения?“
ГРИНЯ: „Така не става. Не ми харесва. Ето, тук, например, е казано… (чете на глас) «Предавам моята особена, нематериална и независима от тялото субстанция…» Няма да стане. Направих справки, тая работа със субстанцията не е много ясна… Освен това е «особена».“
АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Разбирам. Това е разумно.“
ГРИНЯ: „Второ. Не предавам, а да речем, давам по аренда…“
АХАСФЕР ЛУКИЧ: „За срок от деветдесет и девет години.“
ГРИНЯ: „Н-н-н… Добре. Долу-горе става… Пък и вие, между другото, бихте могли да отстъпите малко… Добре, съгласих се. И най-важното! (Чука строго с нокът по хартията.) Тук трябва да е казано направо — в банкноти по три рубли! Други не приемам!“
АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Момент!“ (С жест на фокусник измъква от чантата и слага пред Гриня нов разкошен лист, изписан със същия калиграфически почерк.)
ГРИНЯ поглежда подозрително Ахасфер Лукич и отново потъва в четене.
Аз само се чудя каква изобретателност трябва да проявява в днешно време един застрахователен агент заради три рубли; вече съм забелязал, че първият калиграфически изписан лист сякаш се разтвори във въздуха и вече не е на масата, което засилва моите неприятни подозрения.
ГРИНЯ (вече е прочел листа и ми го подава): „Запознай се, Корнеич“ — казва той загрижено.
Аз се запознавам и косите ми настръхват.
Аз, долуподписаният Григорий Григориевич Бикин, в присъствието на свидетеля, назован от мен Сергей Корнеевич Манохин, предавам на предявителя на настоящето под аренда за срок от 99 (деветдесет и девет) години, считано от 1 август 19… година, своята религиозно-митологическа представа, възникнала на основата на олицетворението на жизнените процеси в моя организъм, срещу 2999 (две хиляди деветстотин деветдесет и девет) броя държавни парични знаци образец 1961 година на стойност три рубли всеки. Горепосочената сума трябва да бъде предоставена на мое разположение до двадесет и четири часа от момента на подписването на настоящия акт. Дата. Подпис.
Аз, напълно ошашавен, започвам да чета всичко отначало.
ГРИНЯ (стърже в ухото ми): „Религиозното… онова де… как беше… религиозното… за него не ми е жал… А субстанцията — това е друга работа, как мислиш, а, Корнеич?“
АХАСФЕР ЛУКИЧ (ласкаво вещае някъде на края на моето съзнание): „Много разумно, много правилно постъпвате, Григорий Григориевич.“
Аз (както винаги, когато излетя извън релсите на всекидневието, когато се окажа в абсолютно фалшиво и идиотско положение, преминавам към чисто мъжка грубовата ирония и изтърсвам първата пошлост, която ми дойде на ум): Гриня, трябва да почерпиш за хубавата работа!
Дори онова нищожно усилие, което направих, за да изрека гореказаната пошлост, в тогавашното ми състояние се оказа прекалено голямо. Изпаднах в нещо като припадък или прострация. От този момент нататък спомените ми сякаш са покрити с някакъв воал. Спомням си само отделни моменти. Ясно си спомням, обаче, как Ахасфер Лукич, леко отдръпнат, сякаш за да се предпази, отвори своята чанта и от нея, като от разпалена пещ, лъхна на жива жар и дори леко замириса на недогорели въглени. А той взе акта за предаването (сигурно Гриня вече го беше подписал), пъхна го в тази жар, в алено тлеещата горещина и бързо затвори чантата, като щракна железните ключалки.