Проверих отново всичките си изчисления. Слава богу, грешки нямаше. Но открих едно място… един мъничък логически скок… Не, по дяволите, сега не искам да пиша за това. Става ми отвратително само като си спомня, какъв вледеняващ студ усетих чак в червата, когато разбрах, че съм можел и да сбъркам. Не, не съм сбъркал. Засега все още никой не може да ме обвини в нещо и да хвърли камък по мене, но вече е ясно, че в стоманената верига на моята логика има едно звено, което не е метално, ами нещо като геврек с мак. (Срам ме е да си призная, но аз и досега не съм се решил да дръпна това звено както трябва. Не мога да се заставя. Малко съм страхлив.)
Тогава, през август, аз се боях даже да мисля на тая тема. Исках само, като щраус, да стисна очи, да пъхна глава под възглавницата и — да става каквото ще. Разобличавайте ме. Наказвайте ме. Тъпчете ме. Жалете ме.
Но кое е най-срамното? Не това, че сгреших, излъгах, изфуках се, че желаното приех за реалност. Всичко това са неща от живота, без тях няма наука. Друго е срамно — че се възгордях. Започнах да си правя на реверите дупки за златните медали. Престанах да говоря с околните и започнах да поучавам. Публично съжалявах (наистина, в нетрезво състояние), че по статус няма Нобелова награда за открития в астрономията! Накълцах оня нещастен аспирант… как се казваше… ето че и фамилията му не помня… А може би, той в своята работа — детска работа, зелена — съвсем справедливо ме е засегнал. Тогава, в бързането, не видях в неговата статийка нищо друго, освен глупост и липса на умение, а той може да е напипал точно този мой геврек и това е било за мене първия звънец, така да се каже…
Пътищата ми назад бяха отрязани и това ме погуби. Твърде много бяха приказките, хвалбите, обещанията, и вече не можех да изляза пред всички и просто да кажа: „Пардон. Оср… се“. Оставаше ми само едно: да чакам и да се надявам, че ще се размине, че всъщност не съм се омазал, че американците всеки момент ще изстрелят „Еол“ и на рентгена всичко ще излезе по моята теория.
Бях се превърнал в такова нищожество, което не можеше да се застави даже да седне и да провери отново трезво и логично всички слаби места: ако да — да, ако не — не. Къде ти! Всичките ми душевни сили стигаха само за това, да лежа по гръб на кревата с ръце под главата и да чакам, докато Сеня провери отново своите наблюдения на „Лъча“ или американците да изстрелят „Еол“.
Точно в такова състояние в главите на хората се раждат необичайни, налудничави, фантастични идеи. Обикновено тези идеи изгарят без да оставят след себе си дори дим, но близо до мен беше Ахасфер Лукич.
Аз бих определил Ахасфер Лукич като човек с широко, но повърхностно образование. Той знае за всичко по малко, но най-забележителната му черта е неговата схватливост. Схватлив и досетлив, ето как би трябвало да го определим. Никога по-рано той не беше чувал за кълбовидни струпвания и не знаеше нищо за тях, но щом му обясних, веднага схвана същността и се поинтересува, не са ли търсили нещо необикновено в центъра на тези гигантски звездни кълба, а ако са търсили, то какво именно, и дали са го намерили. Със „звездните гробища“ се оказа малко по-трудно, все пак това е нещо съвсем специално, и той така си остана в известно недоумение, но веднага отбеляза, че за нашата работа неговото недостатъчно разбиране няма съществено значение. Много бързо схвана и същността на моите неприятности. За да бъда справедлив, трябва да добавя, че едновременно с това прояви голяма деликатност и чувствителност — приличаше на хирург, който умело и ловко оперира съвсем близо до болните места без да увеличава болката от тях.
Делово, като истински лекар, той ми предложи два изпитани начина за лечение на моята болест. Отхвърлих ги незабавно, почти без да мисля. Аз нямам твърде високо мнение за собствената си личност (особено в светлината на тези събития), но и не исках да я сменям просто така, за едното нищо, при първата по-сериозна неприятност. Още по-малко желание имах, заради собствените си амбиции, да мамя (цял живот!), толкова много съвсем невинни хора, в голямата си част много симпатични.
Тогава Ахасфер Лукич поиска една нощ за размисъл и сутринта ми предложи трети начин.
Още щом заговори, аз трепнах: стори ми се, че той е отгатнал моята налудничава мисъл. Оказа се, че не, не беше я отгатнал, макар че собствената му идея също беше достатъчно налудничава. Той предложи да се организират сравнително малко изменения в разпределението на материята в нашата Галактика и то така, че в обозримото бъдеще (1012 — 1013 секунди), моята хипотеза да не може нито да бъде опровергана, нито потвърдена. Ставаше дума за разместване на относително малка маса черна материя, и за извънпланов взрив на две-три свръхнови, които можеха съществено да изменят картината, наблюдавана в моя Югозападен Шлейф. Главната трудност се състоеше в това, че работата, която беше от космологически времеви и пространствен мащаб, трябваше да се съпровожда с ред дребни, но много точни и грижливи поправки в съществуващите архиви от астрономическите наблюдения. Не разбрах защо, но непременно трябваше да се създаде впечатление, че новата картина на наблюденията не се е появила току-що пред очите на самите наблюдатели, а е съществувала винаги. Аз изобщо не започнах да критикувам този начин. Просто предложих на Ахасфер Лукич своя.