Клас Б. Да ги наречем „възпитатели“. Целият си живот и всичкото си време те посвещават на възпитанието на своите деца и на усъвършенстването на своето семейство въобще. Те почти не участват в процеса на общественото производство, те са затворени в своята клетка, те са отделни. Това дразни. И мен също. Но разбирам защо Г. А. е така предпазлив и не иска да даде еднозначна оценка на това явление. То е един рискован експеримент, казва той. Ако зависеше само от мене, може би нямаше да го разреша, казва той. А сега ни остава само да чакаме и да видим какво ще излезе от него, казва той. Ясно е, че може да излезе каквото си иска. Засега е известно, че между децата на „неядяките-възпитатели“ има и напълно удачни и не чак толкова удачни.
Клас В. „Отшелници“. Искат да се слеят с природата. Русо, Торо и други такива. „Живот в гората“. Тези хора не носят нищо ново. Такива като тях винаги е имало, просто напоследък станаха особено много. Сигурно защото туристическото оборудване стана евтино и достъпно, особено бракуваното походно снаряжение на военните. Пък и консервите за домашни животни се разпространиха навсякъде, а струват грошове.
И, накрая, клас Г. Г. си е Г. (Задраскано). Лумпени. Флора. Пълно отсъствие на видими таланти, пълно равнодушие към всичко. Мързел. Безволие. Максимум социална ентропия. Дъно.
Не зная къде да отнеса „бодливците“ с техните мотоциклети и садизъм. Нито пък „птеродактилите“ с техните делтаплани и същия садизъм. Някаква разновидност на технизираната Флора. Наполовина „неядяки“, наполовина престъпници.
Мисля, че тази класификация е доста съдържателна. Какво е общото между кипящия от ентусиазъм изобретател на вечния двигател и полурастителния флор, който от мързел е готов да ходи под себе си? Отговарям: извънредно ниските лични потребности. Нивото на потребностите на всички „неядяки“ е толкова ниско, че ги поставя извън пределите на цивилизацията, защото те не участват във всеобщия процес на култивиране, удовлетворяване и създаване на потребности. Брилянтна формулировка. Да я кажа на Г. А.
Тъкмо се сетих, днес сутринта Г. А. ми връчи една доста солидна папка с музеен вид и каза, че ми я дава като препоръчителна литература за моята курсова работа. Сто двадесет и четири пронумеровани страници. На корицата цифри: нула-три. А може и да са букви — О и З. Прилича ми на дневник. На някой от древните. Нямам ни най-малкото желание да го чета, но, когато ми го даваше, Г. А. беше толкова многозначителен и настойчив, че ще се наложи. Ще го чета всяка вечер преди да заспя. По десетина страници.
Какво ли пък отношение към моята курсова работа биха могли да имат например тия редове: „Строителите предадоха сградата на ключ късно през есента. Дъждовете бяха станали вече ледени, а от време на време падаше и снежец…“?
Боли ме ухото. Взема се велосипедна верига. Обвива се стегнато с изолирбанд на десет-петнадесет слоя. Полученият предмет се хваща за единия край, а с другия се бие. По ухото.
„We must find a way… to make indifferent and lazy young people sincerely eager and curious — even with chemical stimulants if there is no better way.“7
По същество това е един вик на отчаяние. Но как да не завикаш? Не сме ли ние, всъщност, задължени едва ли не на всяка цена да създадем човек с предварително зададени качества? Шкловски пише почти по тоя повод: „… ако някой би поискал да създаде условия, за да се появи в Русия Пушкин, едва ли би се сетил да му внесе дядо от Африка“.
Ръкопис „ОЗ“ (1–3)
1. Строителите предадоха сградата на ключ късно през есента. Дъждовете бяха станали вече ледени, а от време на време падаше и снежец. Тя беше доста странна и, може би, даже уникална със своята излишно сложна и трудна за описване архитектура. Цялата беше от червени тухли и се разполагаше по улица „Балканска“ на дължина повече от два квартала. Покривът беше плосък, сякаш направен специално, за да кацат там въздушните кораби от бъдещето, а фасадата — украсена от вдлъбнатини и извивки с най-сложна форма, правоъгълни тунели висяха над извънредно високи арки и — интересно с каква цел — тесни ниши, високи до петия етаж, разсипаха фасадата. Дали пък не са били предназначени за статуите на някакви неимоверно високи и костеливи герои или страдалци от миналото? И защо ли архитектът е решил да издигне от двете страни по ширина на тази удивителна сграда полукръгли кули, точно като крепостните, и при това различни по височина?
7
„Ние сме длъжни да намерим начин… да превръщаме безразличните и лениви младежи в искрено заинтересовани и любознателни — даже с помощта на химически стимулатори, ако няма по-добър начин за това“ — Б.авт.