Скелето отдавна беше разглобено и откарано, и стъклата на прозорците бяха измити и прозрачни, и новите врати на входовете не предизвикваха никакви забележки, и каменните стъпала към тях бяха чисти, но цялото пространство от стъпалата до уличния асфалт представляваше смесица от кал и строителни отпадъци. Можеше да се видят мокри и натрошени дъски със застрашително стърчащи по тях гвоздеи, и натрошени тухли, и пропукани панели с ръждива арматура, и водопроводни тръби, навити на спирала от неизвестна сила, и забравени радиатори за парно, и някакви смачкани кофи, а между единадесети и дванадесети вход пребиваваше в наклонено положение някакъв гъсеничен механизъм и влажният вятър тракаше с полуотворената врата на кабината му.
Сградата беше предадена на ключ, но от хората, които трябваше да живеят в нея, нямаше и помен. Пусти бяха стълбищните площадки, пусти, тъмни и тихи, миришеше на боя и на необитавани помещения и кабините на асансьорите изстиваха като мъртви, високо горе, под самия покрив. Всички врати на всички входове изглеждаха плътно затворени и здраво заключени. Може би това наистина беше така, но все пак в сградата можеше да се влезе. Там бяха влизали. Вероятно бяха и излизали. Във всеки случай, на каменните стъпала на тринадесети вход, които водеха в южната странична кула, се виждаха кални следи. Върху дългата боядисана дръжка на вратата на главния вход всеки криминалист без особен труд би открил множество отпечатъци от пръсти. Прахът, покрил циментовия под на вестибюла, на места се беше събрал на множество миниатюрни топченца, сякаш някой, който е влязъл откъм улицата, енергично е изтръскал тук мократа си от дъжда шапка.
И още някой, който е забравил или изхвърлил, или загубил в момент на паника, полуотворено старо куфарче, и от куфарчето се подава обикновена кърпа за лице със съмнителна чистота. А на площадката на осмия етаж, в ъгъла до вратата на апартамент петстотин и шестнадесет, мътно проблясват две празни гилзи — или пак изгубени от някого, или, по-вероятно, останали да лежат там, където ги е изхвърлил затворът. При това вратата на апартамент петстотин и шестнадесет, както и на почти всички апартаменти в сградата, беше здраво заключена и не беше отваряна откак последен беше напуснал тези места бригадирът на довършителната бригада. Или, да кажем, бригадирът на фаянсаджиите.
Всъщност в цялата сграда беше отворен един единствен апартамент — неизвестно защо без номер на вратата, но по логиката на разположение, апартамент петстотин двадесет и седем — тристаен по план, на последния, дванадесети етаж на южната странична кула. Прозорецът на едната от стаите в този апартамент гледаше към Проспекта на труда. Стените на стаята бяха покрити с евтини и непретенциозни тапети, от средата на тавана стърчаха завитите жици, паркетът на пода, макар и доста гладък, все пак имаше нужда от циклене, а в най-отдалечения от прозореца ъгъл стоеше забравен от строителите дървен нар, целия замазан с вар и блажна боя.
В тази стая се водеше разговор. Разговаряха двама.
Единият стоеше до прозореца и гледаше навън, към калните пространства под дъжделивото сиво небе. Той беше огромен на ръст, облечен в черна хламида8, която скриваше напълно цялото му телосложение. Долният край на хламидата падаше свободно на пода, а в раменете тя беше повдигната нагоре и разширена встрани, подобно на кавказка бурка. Но това повдигане и разширение беше така енергично и остро, с толкова стаено в него мрачно предизвикателство, че моментната аналогия с бурката изчезваше (няма такива бурки на света!), заменена от впечатлението за мощни криле, скрити под черния плат. Впрочем ясно е, че той не би могъл да има на раменете си никакви криле, пък и навярно наистина нямаше, а просто дрехата му беше с такава необичайна и непривична кройка. Самата дреха, всъщност, не беше по-странна и непривична, отколкото материята, от която беше направена. Едва забележимите сенки, които пробягваха по нея, напомняха за моаре9, но по цялата удивителна хламида не се забелязваше ни най-малък намек за гънка или бръчица, така че на моменти ти се струваше, сякаш това изобщо не е никаква дреха, а някаква черна и мрачна част от пространството, където нямаше нищо, даже светлина.
А на главата си този, който стоеше до прозореца, без съмнение носеше перука — бяла, може би даже напудрена, с къса плитка, достигаща едва до раменете, и стегнато заплетена с черен шнур.
— Колко е тъжно! — каза той, сякаш през зъби. — Гледаш и ти се струва, че всичко тук се е променило, а всъщност всичко е както преди.
Неговият събеседник не отговори веднага. Без да се бои, че ще се изцапа, той седеше на нара, леко скръстил стъпалата на късите си крачета, които не достигаха пода, и бързо преглеждаше един дебел, раздърпан от употреба бележник, като през цялото време ловеше във въздуха и връщаше по местата им изпадащите от него страници. Това беше дребничко, пълничко, доста нечисто на вид човече на неопределена възраст в сиво изтъркано костюмче: панталони като кюнци, смъкнати чорапи, също сиви, и пак сиви, но вече от дълга употреба, обувки с остри върхове тип „трандафор“, никога не виждали нито четка, нито вакса, нито изтривалка. И още сива усукана вратовръзка с възел, както казват англичаните, под дясното ухо.
8
Хламида — у древните гърци и римляни — мъжко вълнено наметало със закръглени форми, което закривало плещите и се закопчавало на гърдите или на дясното рамо — Б.пр.