Толкова за чантата.
Сега за телефона. Когато му звъняха, а това ставаше доста често, Ахасфер Лукич вдигаше слушалката, слушаше и отговаряше нещо кратко, например „Съгласен“, или „Не става“, понякога само „Аха“ и веднага затваряше. Ако забележеше, че аз в това време го наблюдавам, веднага слагаше на гърдите си своята малка лапичка с къси пръсти и безмълвно молеше за извинение.
По собствена инициатива той използваше телефона рядко, и тези негови операции приличаха на евтин цирк. С извинителна усмивка измъкваше кабела от розетката, отнасяше апарата в своя край на стаята и започваше да мърмори в слушалката нещо неразбрано, от което аз долавях само някои думи, думи на някакъв чужд език, може би даже не просто думи, а собствени имена, които по онова време ме бяха заинтересували много. Откровено казано, това не изглеждаше толкова странно, колкото смешно. Напушваше ме смях и аз се смеех, въпреки лошото настроение, в което се намирах тогава. Мислех си, че така този сивичък забавен клоун се опитна да ме развлича, но веднъж, съвсем случайно се събудих много по-рано от обичайното и го видях да разиграва същата телефонна пантомима, макар да предполагаше, че аз спя. Тогава изведнъж се оказа, че в нея няма нищо смешно. Беше страшно, до припадък страшно, и съвсем не беше смешно…
Сега седя на зацапания с мазилка нар в празната стая с евтини тапети съвсем сам, чакам и страхливо поглеждам към вратата на Кабинета, а вратата, както винаги е разтворена широко, и зад нея, както винаги, е космически мрак, и там, както винаги, неохотно припламват и веднага гаснат бледи пламъчета.
Пиша всичко това, защото не знам друг начин да предам своето знание на някого, поне на още един човек, пиша лошо, „неясно и вяло“, пиша разпиляно, понеже много неща се объркаха в бедната ми памет поразена от видяното. Аз съм смачкан, унижен, объркан и изгубен.
Всички ние имаме чувството на дълбоко удовлетворение, имаме и чувство на законно негодувание, но виж чувството за собствено достойнство у нас отдавна вече е дефицитна стока. Затова когато нашият не особено мъдър опит и нашата многоопитна мъдрост, дълбока като най-дълбоката ни супена чиния, се сблъскат даже не с доста зловещичкия Ахасфер Лукич или с неговия напълно ужасяващ партньор (господар?, творец?), а просто с някой абсолютен грубиян или образцов подлец, ние, като правило, се объркваме. Точно в такъв момент би трябвало да се опрем на нашето чувство за собствено достойнство, щом не ни достига мъдрост или поне жизнен опит, но чувството за собствено достойнство липсва и ние ставаме цинични, небрежни и грубо иронични. Така че нека никого не учудва този лековат и малко гуляйджийски тон, с който описвам всички събития, свързани с мене. В тях няма нищо забавно и занимателно. Всъщност аз се страхувам. И винаги съм се страхувал. Даже вече не помня от кога. Според мен, още от самото начало…
3. Нашата Приемна най-добре може да бъде сравнена със склад за мебели. Една югославска гарнитура „Архитект“ от тридесет и седем части само по някакво чудо е наместена на площ от 18.58 квадратни метра. Има още две тройни огледала, едно чудовищно, невъобразимо и необозримо легло, върху което се разполагат дванадесет полумеки стола, а биха могли да се търкалят дванадесет десантчици със своите момичета. Има някакви шкафове със стъклени витрини и неизвестно предназначение и микроскопична библиотечка с макети на книги, направени твърде реалистично. (Помня, когато за пръв път видях със златни букви на корицата Р. Киплинг, Петроний, Едгар Раис Бероуз, аз реагирах мигновено и непроизволно: „Край! Това ще го отмъкна, пък да става, каквото ще!“ Представете си разочарованието ми, когато посегнах към дълго търсеното томче и видях в ръцете си само празна картонена корица, а Ахасфер Лукич, който изплува някъде изпод лакътя ми, произнесе съчувствено: „Декорация, Серьожа. Само една декорация.“ (В Приемната има само две кресла с лъскава кафява кожа, едното за посетители, а другото неизвестно за кого, защото точно от средата на седалката му, съвсем открито и нагло, стърчи стоманен шип, дълъг към двадесет сантиметра и толкова остър, че ме побиват тръпки, като си помисля за онзи нещастник, за когото е предназначено.