Читателят трябва да обърне внимание на това, че в ръкописа „ОЗ“ елементите на фантастичната гротеска се преплитат по много сложен и странен начин със съвършено реални лица и обстоятелства. Никой не би се съмнявал например, че Демиургът е една напълно фантастична фигура (подобна на героя на Булгаков Воланд5), но пък Карл Гаврилович Росляков, за когото се споменава в ръкописа, действително е бил първият и най-знаменит директор на Степната обсерватория. А за удивителния образ на Ахасфер Лукич бих могъл да кажа, че аз самият съм виждал този човек, и то при едни много трагични обстоятелства, които не бих могъл да забравя.
Най-просто би било да предположим, че автор на ръкописа „ОЗ“ е самият Георгий Анатолиевич, но редица обстоятелства не ми позволяват да допусна това.
Хартията, папката, техниката на машинопис, правописните особености — всичко това съвсем определено ни налага да датираме ръкописа от осемдесетте години на миналия век. В краен случай — от деветдесетте. Тогава излиза, че когато е писал това съчинение, ако го е писал той, годините на Георгий Анатолиевич ще са били по-малко от моите по времето, когато го четох. Което е дяволски малко вероятно.
Има и друго. Една такава мистификация би била в противоречие с всичко, което знам за Георгий Анатолиевич. Тя не се съчетава нито с неговия характер, нито с отношенията между него и учениците му.
И накрая, самото съдържание на ръкописа и избрания от автора герой. Защо би било нужно Георгий Анатолиевич да избере за свой лирически герой един астроном? Самият той никога не се е интересувал от естествени науки. Вярно, че беше запознат с новите идеи във физиката и, разбира се, в астрономията, но не повече от един обикновен културен и образован човек. И още нещо, което пък е вече съвсем непонятно. Защо, въпреки своята деликатност, е избрал като герой точно астроном, който не само е съществувал реално, но и е работил едва ли не на две крачки от Ташлинск.
Не, тази хипотеза, въпреки нейната привидна правдоподобност, не може да бъде окончателно приета. Освен това, аз още нищо не съм казал (а пък нямам и намерение сега да говоря за това), за онези елементи на съчинението, които въобще не могат да бъдат обяснени с някакви реални хипотези.
Понякога с известен страх си мисля, дали всички проблеми не идват от това, че така и не ми се удаде да открия онази връзка, която Георгий Анатолиевич виждаше между моята курсова работа и ръкописа „ОЗ“, нито да разбера какви именно мисли е трябвало да породи у мен той. Предполагам, че ако бях успял да напипам тази връзка, ако бях успял да изляза извън плоскостта на някои представи, щях по-добре да разбера и ръкописа, и загадката на неговия произход.
Може би някой от читателите ще има повече късмет от автора на тази книга, или направо казано, ще се окаже по-съобразителен от него. А аз в заключение ще отбележа само, че ръкописът „ОЗ“ е поместен тук без каквито и да е поправки или пропуски. Позволил съм си само да го разделя на части, примерно така, както аз самият го четох през онова страшно лято (между другото и главно през нощта).
Игор К. Митарин
Дневник. 10 юли (нощта срещу 11-ти)
Току-що се върнах от патрулна обиколка. Лявото ми ухо е подуто и прилича на палачинка. Ето как стана цялата работа.
Вече се бяхме разделили. Иван и Серьожа поеха по тяхната посока към къщи, аз — моята. И току пред входа на Парка на космонавтите виждам как трима „бодливци“ притискат с мотоциклетите си към заключените врати две момченца — явни флорове6 и определено се канят да извършат спрямо тях някакво хулиганско действие. По всички правила на науката нададох бойния вик на нашето училище и се хвърлих в защита на Флората, сякаш тя беше вече внесена в Червената книга. Не сварих и да мигна, а „бодливците“ вече ме бяха забухали по ушите. Ако говорим сериозно, всичко можеше въобще да не завърши забавно, ако Ваня и Серьожа, които чули шумотевицата от два квартала разстояние, не бяха пристигнали навреме. „Бодливците“ моментално яхнаха техниката си и изчезнаха. Но ето нещо характерно! Флоровете, за които аз пролях своята благородна кръв, се изпариха в първия миг, когато „бодливците“ се насочиха към мене. Лайнета.
А докато патрулирахме, говорихме главно за „неядяките“. Не си спомням кой и защо започна разговора. Разказах на момчетата от къде се е появила тази дума. Те и понятие си нямаха за това. (ПО-КЪСНА ЗАБЕЛЕЖКА — Думата „неядяка“ е измислена и използувана от Иля Варшавски — писател от средата на миналия век — в един от неговите разкази. В този разказ „неядяките“ са абсолютно доволни и задоволени с всичко жители на далечна планета. Прогресът на тяхната цивилизация започва едва, когато пришълците-земяни пускат на планетата бълхи.)
5
Воланд — герой от романа на Михаил Афанасиевич Булгаков (1891–1940), „Майстора и Маргарита“ — Б.пр.