Тъкмо се сетих, днес сутринта Г. А. ми връчи една доста солидна папка с музеен вид и каза, че ми я дава като препоръчителна литература за моята курсова работа. Сто двадесет и четири прономеровани страници. На корицата цифри: нула-три. А може и да са букви — О и З. Прилича ми на дневник. На някой от древните. Нямам ни най-малкото желание да го чета, но, когато ми го даваше, Г. А. беше толкова многозначителен и настойчив, че ще се наложи. Ще го чета всяка вечер преди да заспя. По десетина страници.
Какво ли пък отношение към моята курсова работа биха могли да имат например тия редове: „Строителите предадоха сградата на ключ късно през есента. Дъждовете бяха станали вече ледени, а от време на време падаше и снежец…“?
Боли ме ухото. Взема се велосипедна верига. Обвива се стегнато с изолирбанд на десет-петнадесет слоя. Полученият предмет се хваща за единия край, а с другия се бие. По ухото.
„We must find a way… to make indifferent and lazy young people sincerely eager and curious — even with chemical stimulants if there is no better way.“7
По същество това е един вик на отчаяние. Но как да не завикаш? Не сме ли ние, всъщност, задължени едва ли не на всяка цена да създадем човек с предварително зададени качества? Шкловски пише почти по тоя повод: „… ако някой би поискал да създаде условия, за да се появи в Русия Пушкин, едва ли би се сетил да му внесе дядо от Африка“.
Ръкопис „ОЗ“ (1–3)
1. Строителите предадоха сградата на ключ късно през есента. Дъждовете бяха станали вече ледени, а от време на време падаше и снежец. Тя беше доста странна и, може би, даже уникална със своята излишно сложна и трудна за описване архитектура. Цялата беше от червени тухли и се разполагаше по улица „Балканска“ на дължина повече от два квартала. Покривът беше плосък, сякаш направен специално, за да кацат там въздушните кораби от бъдещето, а фасадата — украсена от вдлъбнатини и извивки с най-сложна форма, правоъгълни тунели висяха над извънредно високи арки и — интересно с каква цел — тесни ниши, високи до петия етаж, разсипаха фасадата. Дали пък не са били предназначени за статуите на някакви неимоверно високи и костеливи герои или страдалци от миналото? И защо ли архитектът е решил да издигне от двете страни по ширина на тази удивителна сграда полукръгли кули, точно като крепостните, и при това различни по височина?
Скелето отдавна беше разглобено и откарано, и стъклата на прозорците бяха измити и прозрачни, и новите врати на входовете не предизвикваха никакви забележки, и каменните стъпала към тях бяха чисти, но цялото пространство от стъпалата до уличния асфалт представляваше смесица от кал и строителни отпадъци. Можеше да се видят мокри и натрошени дъски със застрашително стърчащи по тях гвоздеи, и натрошени тухли, и пропукани панели с ръждива арматура, и водопроводни тръби, навити на спирала от неизвестна сила, и забравени радиатори за парно, и някакви смачкани кофи, а между единадесети и дванадесети вход пребиваваше в наклонено положение някакъв гъсеничен механизъм и влажният вятър тракаше с полуотворената врата на кабината му.
Сградата беше предадена на ключ, но от хората, които трябваше да живеят в нея, нямаше и помен. Пусти бяха стълбищните площадки, пусти, тъмни и тихи, миришеше на боя и на необитавани помещения и кабините на асансьорите изстиваха като мъртви, високо горе, под самия покрив. Всички врати на всички входове изглеждаха плътно затворени и здраво заключени. Може би това наистина беше така, но все пак в сградата можеше да се влезе. Там бяха влизали. Вероятно бяха и излизали. Във всеки случай, на каменните стъпала на тринадесети вход, които водеха в южната странична кула, се виждаха кални следи. Върху дългата боядисана дръжка на вратата на главния вход всеки криминалист без особен труд би открил множество отпечатъци от пръсти. Прахът, покрил циментовия под на вестибюла, на места се беше събрал на множество миниатюрни топченца, сякаш някой, който е влязъл откъм улицата, енергично е изтръскал тук мократа си от дъжда шапка.
И още някой, който е забравил или изхвърлил, или загубил в момент на паника, полуотворено старо куфарче, и от куфарчето се подава обикновена кърпа за лице със съмнителна чистота. А на площадката на осмия етаж, в ъгъла до вратата на апартамент петстотин и шестнадесет, мътно проблясват две празни гилзи — или пак изгубени от някого, или, по-вероятно, останали да лежат там, където ги е изхвърлил затворът. При това вратата на апартамент петстотин и шестнадесет, както и на почти всички апартаменти в сградата, беше здраво заключена и не беше отваряна откак последен беше напуснал тези места бригадирът на довършителната бригада. Или, да кажем, бригадирът на фаянсаджиите.
7
„Ние сме длъжни да намерим начин… да превръщаме безразличните и лениви младежи в искрено заинтересовани и любознателни — даже с помощта на химически стимулатори, ако няма по-добър начин за това“ — Б.авт.