Всъщност в цялата сграда беше отворен един-единствен апартамент — неизвестно защо без номер на вратата, но по логиката на разположение, апартамент петстотин двадесет и седем — тристаен по план, на последния, дванадесети етаж на южната странична кула. Прозорецът на едната от стаите в този апартамент гледаше към Проспекта на труда. Стените на стаята бяха покрити с евтини и непретенциозни тапети, от средата на тавана стърчаха завитите жици, паркетът на пода, макар и доста гладък, все пак имаше нужда от циклене, а в най-отдалечения от прозореца ъгъл стоеше забравен от строителите дървен нар, целия замазан с вар и блажна боя.
В тази стая се водеше разговор. Разговаряха двама.
Единият стоеше до прозореца и гледаше навън, към калните пространства под дъжделивото сиво небе. Той беше огромен на ръст, облечен в черна хламида8, която скриваше напълно цялото му телосложение. Долният край на хламидата падаше свободно на пода, а в раменете тя беше повдигната нагоре и разширена встрани, подобно на кавказка бурка. Но това повдигане и разширение беше така енергично и остро, с толкова стаено в него мрачно предизвикателство, че моментната аналогия с бурката изчезваше (няма такива бурки на света!), заменена от впечатлението за мощни криле, скрити под черния плат. Впрочем ясно е, че той не би могъл да има на раменете си никакви криле, пък и навярно наистина нямаше, а просто дрехата му беше с такава необичайна и непривична кройка. Самата дреха, всъщност, не беше по-странна и непривична, отколкото материята, от която беше направена. Едва забележимите сенки, които пробягваха по нея, напомняха за моаре9, но по цялата удивителна хламида не се забелязваше ни най-малък намек за гънка или бръчица, така че на моменти ти се струваше, сякаш това изобщо не е никаква дреха, а някаква черна и мрачна част от пространството, където нямаше нищо, даже светлина.
А на главата си този, който стоеше до прозореца, без съмнение носеше перука — бяла, може би даже напудрена, с къса плитка, достигаща едва до раменете, и стегнато заплетена с черен шнур.
— Колко е тъжно! — каза той, сякаш през зъби. — Гледаш и ти се струва, че всичко тук се е променило, а всъщност всичко е както преди.
Неговият събеседник не отговори веднага. Без да се бои, че ще се изцапа, той седеше на нара, леко скръстил стъпалата на късите си крачета, които не достигаха пода, и бързо преглеждаше един дебел, раздърпан от употреба бележник, като през цялото време ловеше във въздуха и връщаше по местата им изпадащите от него страници. Това беше дребничко, пълничко, доста нечисто на вид човече на неопределена възраст в сиво изтъркано костюмче: панталони като кюнци, смъкнати чорапи, също сиви, и пак сиви, но вече от дълга употреба, обувки с остри върхове тип „трандафор“, никога не виждали нито четка, нито вакса, нито изтривалка. И още сива усукана вратовръзка с възел, както казват англичаните, под дясното ухо.
На човечето сигурно му беше топло — пълното му лице беше зачервено и покрито с дребни бисерни капчици пот, влажните му бледи косици бяха залепнали за черепа и под тях просветваше в розово. Шапката и палтето си дребното човече беше вече свалило по-рано и сега те се валяха в ъгъла, струпани на прогизнал и неприятен куп заедно с една голяма, издута и изтъркана чиновническа чанта от времето на първия неп. Съвсем обикновено човече, за което никак не можеше да се каже, че си подхожда с онзи, дето се извисяваше пред прозореца като черна канара.
— Затова пък колко сте се изменили ВИЕ, Грънчарю! — отговори той най-сетне. — Сигурен съм, че никой не би могъл да ви познае! И наистина не ви разпознава никой…
Този до прозореца изхъмка. Плитката потрепна. Полюшнаха се крилете на черната хламида.
— Не говоря за това — каза той. — Вие не разбирате.
Сивият човечец сякаш не го чу. Той все разлистваше и прелистваше своя бележник. Това беше един твърде необикновен бележник: ту един, ту друг от листите му се озаряваше отвътре с ярка червена светлина, а понякога и краищата му пламваха в огнена рамка, и даже сякаш дим се извиваше, после тези фокуси спираха изведнъж и идваше облекчението, че и този път зацапаните пръсти на сивото човече оставаха цели.
8
Хламида — у древните гърци и римляни — мъжко вълнено наметало със закръглени форми, което закривало плещите и се закопчавало на гърдите или на дясното рамо — Б.пр.