— Вие и не можете да разберете, — продължаваше този, който стоеше до прозореца. — През цялото това време вие сте стърчали тук и за вас всичко е привично… А аз гледам със свеж поглед. И виждам, че някои фундаментални същности са останали неизменни. Например, те, както и преди, не знаят защо съществуват на света. Сякаш това е кой знае каква тайна, скрита със седемнадесет ключа!
— Зад седем печата — поправи го разсеяно сивото човече.
— Да. Разбира се. Зад седем печата… Ето, полюбувайте се — направо през калта, вървят и се държат един за друг като болни. Ама те са пияни!
— О, да, тук това се случва — произнесе сивото човече, като се откъсна от своето занимание. Пъхна пръст между страниците на бележника си и се загледа в гърба на застаналия до прозореца, в гладкото черно пространство под плитката му. — Напоследък по-рядко, но все пак се случва. Ще свикнете, Хефест, обещавам ви. Недейте капризничи. По-рано не бяхте толкова капризен!
Този, който стоеше до прозореца, бавно обърна глава и погледна сивия си събеседник, и събеседникът му, както винаги, мигновено отклони очи и като се дръпна назад, присви клепачи и се намръщи, сякаш в лицето го удари лъх от разпалена жарава.
Защото този, който стоеше до прозореца, изглеждаше така, че на никого не се удаваше да привикне с лицето му. То беше слабо като на аскет, бузите му бяха очертани с две вертикални бръчки, подобни на белези от двете страни на тясната като белег уста без никакви устни, изкривена или от дълбоко страдание, или от стара парализа, или, може би, просто от дълбоко недоволство по повод общото състояние на нещата. Още по-некрасив беше цветът на това изнурено лице — зеленикав, мъртвешки, напомнящ впрочем не толкова за тление, колкото за цвета, наречен френско зелено, за онези неприятни окиси върху стар, отдавна неизлъскван бронз. И носът му, обезобразен от някаква болест, подобна на кожна туберкулоза, приличаше на бракувана бронзова отливка, запоена на две на три към лицето на статуя.
Но най-страшни бяха очите под високото, лишено от вежди чело — огромни, изпъкнали и кръгли като ябълки, черни и блестящи, изпъстрени с червени жилки. Винаги, при всички обстоятелства, в тях гореше един и същи израз — бесен напор, наполовина примесен с отвращение. Погледът на тези очи действаше като жесток удар, от който тишината звънва в ушите и се чувстваш на ръба на припадъка.
— Това не е каприз — произнесе този, който стоеше до прозореца. — Аз и по-рано ненавиждах пияните — всички, дето се тъпчат с мухоморки, мак, коноп… Може би тогава трябваше да започна всичко точно оттам, но нали времето съвсем нямаше да ми стигне!… А виждам, че сега вече е късно… Не знам забелязахте ли, но вчерашният клиент се яви подпийнал! При мене! Тука!
— Ами че те се страхуват! — каза сивият човечец с лек укор. — Опитайте се да ги разберете, Тъкачо. Те наистина се боят от вас!… Понякога даже и аз се боя от вас…
— Добре, добре, вече говорихме… Всичко това вече съм го чувал от вас: човек разумен невинаги е разумен човек… хомо сапиенс това е възможност за мислене, но невинаги способност за мислене… и така нататък. Аз не се занимавам със самоутешение, а и вас не съветвам… Ето какво — нека докато съм тук да имам помощник. Имам нужда от помощник. Някой млад, образован и добре възпитан човек. Човек, който да посрещне клиента, а накрая да му помогне да облече палтото…
— Да си облече… — произнесе сивият човек много тихо, но застаналият до прозореца го чу.
— Какво?
— Трябва да се казва „да си облече“.
— А аз как казах?
— Вие казахте „да облече“.
— А трябва как?
— А трябва — „да си облече“.
— Не улавям разликата — каза високомерно този, който стоеше до прозореца.
— И въпреки това тя съществува.
— Добре. Толкова по-добре. Нали ви казвам, че ми трябва млад човек, който знае до съвършенство местния диалект.
— Днешните млади хора, Ковачо, не знаят добре своя език.
— Въпреки това ми трябва точно млад човек. Ще ми бъде неудобно да командвам някой старец, а аз имам намерение именно да командвам.
— Тук никой не прави нищо даром — намекна сивото човече и се подсмихна цинично. — Нито старите, нито младите. Нито възпитаните, нито грубияните. Нито образованите, нито тези, които странят от науката… Най-много някой възторжен пияница, но и той през цялото време ще очаква да го почерпят. От уважение.
— Добре де, никой няма да го кара да работи даром… Ама колко сте приказлив само… Имате ли някого пред вид?