— Имате късмет, Хнум10. Набелязал съм един подходящ екземпляр. Четиридесет годишен, кандидат на физико-математическите науки, така добре възпитан, че даже умее да си служи с нож и вилица, и почти не пие. А що се отнася до жизненото му същество, неговата същност, разглеждана въображаемо и отделно от тялото…
— Оставете това! Оставете ме на мира с вашите гешефти! Казвайте направо какво иска! Цената!
— Аз не съм много опитен в тия неща, Илмаринен. Гарантирам обаче, че неговата молба ще ви се стори забавна. Друг е въпросът дали вие ще можете да я изпълните!
— Така ли?
— Точно така.
— Значи вие предполагате, че това е над предела на моите възможности?
— А вие, както и преди, си мислите, че можете всичко на света?
Червено-кървавата ябълка стрелна сивия над лявото крило и дребното човече отново се дръпна назад с наведен поглед.
— Дръж си мръсния език, робе!
Настъпи тишина и едва след няколко дълги секунди неукротеният сив човек промърмори:
— Но защо се обръщате към мен така високопарно, о, Птах11? Наричайте ме съвсем обикновено: Ахасфер Лукич.
— Какви са тия глупости? — произнесе с отвращение този, който стоеше до прозореца. — Какво общо има тук Ахасфер?…
2. Наистина, какво общо има тук Ахасфер? Аз специално проверявах: онзи са го наричали Еспера Диос (което означава „надявай се на бога“), а още и Ботадеус (което означава „който удари бога“). Това е бил някакъв свадлив евреин от древността, дето се прославил през вековете с това, че не позволил на нещастния Исус от Назарет да поседне и да отдъхне на своя праг — имам пред вид прага на Ахасфер. За което бог, твърде последователен и строг до най-малките подробности във въпросите на етиката, го проклел да бъде безсмъртен и при това в съчетание с проклятието да бъде вечен скитник. „Стани и ходи!“
Да започнем с това, че Ахасфер Лукич не е никакъв евреин и даже не прилича на такъв. Външно той най-много прилича на артиста Леонов (Евгений) в ролята на някой заклет ерген, лишен напълно от женска грижа и съчувствие: никога в живота си не съм виждал по-зацапани сака и по-износени долни фланелки от неговите. Ще продължа с това, че Ахасфер Лукич наистина е дяволски подвижен и не го свърта на едно място (като всеки застрахователен агент, и него краката му го хранят), но спи като всички нормални хора (плюс още към час след обед), и никакви мистични гласове не му нареждат по това време: „Стани и ходи!“
Запознах се с него в края на лятото, след онзи нещастен симпозиум в Ленинград. Когато се върнах от там, видях, че, докато съм отсъствал, в стаята ми са настанили някакъв деятел — страничен човек, който няма никаква връзка с дейността на обсерваторията. Негодуванието ми, добавено към всички онези неприятни неща, които чух в Ленинград, ме извади от равновесие, и аз се унижих дотам, че устроих скандал. Навиках дежурната по етаж, която, разбира се, не беше виновна за нищо. Скарах се по телефона със Суслопарин, обвиних го в корупция и му треснах слушалката на половин дума. Нямаше да пощадя и моя Карл Гаврилич, хубавичко щях да му обясня, че да бъдеш директор на обсерватория означава преди всичко да осигуряваш комфортни условия за живот на наблюдателите си, но, за щастие, той се оказа в това време в Москва, в Академията на науките. Обхваща ме срам, като си спомня как се държах, но тогава ми се събра твърде много: влизам аз в стаята си — в своята, законна и веднъж завинаги определена за мен стая — и виждам нечии чорапи с безобразен вид небрежно хвърлени на масата върху моя ръкопис…
Впрочем, както често се случва в живота, всичко се оказа не чак толкова страшно и безнадеждно.
Ахасфер Лукич се прояви като човек, с когото е извънредно леко и приятно да се общува. Той беше абсолютно безобиден, не претендираше за нищо и се съгласяваше с всичко. Той веднага си изпра чорапите. Той веднага ме почерпи с червен хайвер — консерва. Той знаеше огромно количество най-нови и при това смешни анекдоти. Житейските истории, които разказваше, никога не бяха скучни. Някак си успяваше съвсем да не заема място. Винаги беше някъде наблизо и в същото време сякаш отсъстваше. Появяваше се в полето на моето внимание само тогава, когато аз нямах нищо против да го забележа. Бих казал, че той беше подръка. Той винаги беше подръка.
При все това в него имаше нещо, меко казано, загадъчно. Самият той винаги се стремеше да не оставя загадъчно впечатление за себе си и, като правило, това му се удаваше превъзходно: смешно сиво човече, много учтиво и съвършено безобидно. Но понякога, макар и рядко, в него или около него се мяркаше нещо неуловимо странно, нещо, което те караше да застанеш нащрек, нещо загадъчно и, дявол да го вземе, даже странно. Например, този негов поразителен бележник… или навика му да слага изкуственото си ухо в някакъв алхимически съд, или другия му навик — да бърбори нещо неразбрано в слушалката на изключения телефон… но да оставим това… За това — по-късно. Изобщо пък да не говоря за чантата му!
10
Хнум — бог на плодородието в египетската митология. Според нея той, с грънчарско колело създал от глина първия човек. В гръцко-римския период се е смятало, че Хнум е демиург — творец, създател, който е направил от глина целия свят — Б.пр.
11
Птах — древноегипетски бог-творец. Изобразяван винаги като плешив мъж с дълга роба. Древните гърци сравнявали Птах с Хефест — Б.пр.